Научно-фантастичен разказ
Изглежда вентилаторът беше повреден, издаваше отвратителен шум и всички мухи, които се намираха в помещението на бара, се мятаха като полудели. Беше късен следобяд, току що валял дъжд и барчето – препълнено с хора, очакващи нетърпеливо появата на хубавото време. През остъклените стени се виждаше ясната небесна ивица, която напираше откъм хоризонта. Морето се бе успокоило вече и неговата дълбина в този вечерен час бе привлекателно синя. Чувстваше се навсякъде онзи трепет на времето, който неизменно съпровожда настъпването на по-добро настроение. Курортистите пиеха лимонада и ракия. На групички се смееха в неголямото помещение. Нямаше и къде другаде да отидат. Хотелът – самотно издигнат в горичката, на стотина метра от морския бряг.
Спряха вентилатора. Настъпи неочаквана тишина, която в първия момент обезпокои хората. Време беше. Още пет минутки... Бавно отпивах питието си. Помислих си, че преди няколко дни двама от курортистите внезапно заминаха без да си вземат багаж дори, изчезнаха. Но с моя случай това нямаше нищо общо…
Бях го забелязал преди десетина минути. Седеше с гръб към мене, сам на масичката. Но тримата, които го придружаваха, бяха също в бара. Те постоянно дъвчеха лешникови ядки... Станах и с нехаен вид излязох. Асансьорът спря на петия етаж. Отворих вратата. Заключих отвътре. В стаята имаше порядък. Куфарчето лежеше върху масичката.Трябваше да привърша и бързо да изчезна. Разпорих с нож кожата и изрязах капака. Но вътре имаше хавлия, стихове на Гьоте, подводни очила… В кибритена кутийка в джоба на халата намерих микрофилм. Папката открих в някаква пластмасова торба в банята… Когато външната врата изтрещя, вече завършвах снимките.
Първия посрещнах с чупещ коляното ритник и удар в гърлото. Вторият ме засегна болезнено в стомаха, но той направи фатална грешка, че не закри лицето си. Успях да забия челюстта си в мястото между очите, с прав удар го запратих в банята и заключих вратата. След няколко секунди бях в горичката. Часът беше осем и половина…
Дочух слаб шум. Видях го. Беше третият. Тичащото му тяло странно се мяташе в мрака. Дадох изстрел. Той внезапно се преви, сгърчи се, но продължи да ме преследва.
Към морето нямаше път. Придвижвах се по камъните – като по стъпала, пясъкът беше мокър от дъжда, студен, обсипан с остри парчета от миди… Той също стреля, но не ме засегна. Приличаше на огромна мечка, беше на стотина метра зад мен.
Бягах по продължение на брега. Имаше някакви дупки, в които потъваха краката ми, спъвах се… Да го изчакам и застрелям… Очите ми слепваха от пот. По дяволите, грешка – защо бях обут със сандали! Стрелях… Той се позабави и спря. После отново се хвърли към мен.
Нещо преряза лявата ми ръка, потече кръв. Втория път не улучи. Бе точно девет и половина часът. Луната беше изгряла. Той внезапно спря и се олюля. Помъчи се да продължи напред, но остана на същото място. Той направи две крачки назад и отново затича, но в един миг се закова на пясъка, приклекна и падна на гръб.
Виждах ясно фигурата му. Размахваше ръце и изглежда крещеше. Но аз не чувах думите му. След това той започна да се върти в кръг, сякаш опипваше някаква стена, която го заобикаля. И отново се хвърли по посока към мен, но падна на пясъка и остана да лежи…
Повече не ме интересуваше. Затичах. Луната осветяваше пътя. Само още веднъж погледнах към него. Той бе насочил пистолета си. Но изстрел не чух.
Беше точно десет часът.
Искряща вълна пролази по ръката ми. Отхвърли ме назад. Въздухът бе кристално чист, безвкусен, лабораторен въздух, уморен и тъжен, застинал. Загребах с длан и пясъкът потече между пръстите ми, и зърнах побеляла от морските бури мида. Изправих се, бавно поех по крайбрежната ивица. Но направих само няколко крачки. След туй краката ми натежаха. Нещо ме блъсна назад. Паднах. Напрегнах мускули, изправих се и направих крачка, но отново бях издухан назад. Паднах. Непреодолима сила ме спря, опакова съзнанието ми. Извиках високо. Звукът увисна във въздуха и замря. Затичах покрай стената, която ме ограждаше. Вятър блъскаше злобно вълните в брега, вятър огъваше клоните на дърветата. Вятърът палеше огньове. Но при мен бе съвсем тихо, нямаше полъх дори. Затворих очи. Ръцете ми, цялото тяло изтръпна, загубих чувството, че лежа върху пясък, върху морска сол, че вятърът някъде съвсем наблизо пали огньове. Опитах се да извикам. Не чух своя глас. Но като ехо на нечутото в тъмнината изплува светла диря. Тя се накъса, късовете нараснаха и запулсираха в букви: „Здравей!” Някаква странна увереност ме завладя, освежаваща вълна, която ме освободи от инертното начало, от спящата недоверчивост...
- Ние дълго кръстосвахме Космоса, скиталци и търсачи на разумен живот. Много се радваме, че срещнахме братя по разум...
Не чувствах ръцете си. Нямах ръце и тяло. Времето около мен вибрираше.
- За вас аз съм Необяснимото, Невъзможното. За вас аз съм пространство, сфера, кълбо… поле, през което минавате!... Не можете дори да ме видите…
Беше тъмно и много тихо.
- Преди три дена ние установихме контакт с двама от хората. Но изглежда те не са ни разбрали. Те не се върнаха… Защо…Защо?...
В тишината чувах само своето дишане.
- Ние имаме древна, могъща цивилизация. Искаме да се з а п о з н а е м с вас! Да преговаряме с хората в името на доброто. Свържете ме с правителството…
Тази странна увереност, способност за осъзнаване… Но нещо проблесна и ме преряза в мислите. Припомних си няколко реда, наскоро прочетени. Действащ офицер от уругвайските въоръжени сили:
„Вече не мога да понасям! Никой не може да поиска от мен да забравя уважението си към човешкото същество!...”
Затворникът висял около три часа, разпънат под жаркото слънце, при температура 28 градуса… „магаренцето” е остър металически прът, върху който голите затворници седят няколко часа с вързани ръце и увиснали крака… „подводница” – потопяване до задушаване в пълни с вода бъчви… безкрайно дълго носене на качулки… безкрайно стоене на крака на голите затворници… подложени на дъжд от удари и принудени да вършат естествените си нужди в това положение… „остенът” се употребява до предела на съпротивителната сила на жертвата… „телефонът” е електрическа жица, която се прилага към меката част на ухото… за да бият затворниците с пръчки и каиши и за да им нанасят удари в стил карате… отказват да излязат в отпуск, за да участват в разпитите…
„Бях свидетел на най-страшните ужаси, вършени спрямо жените…”
- Като се върнеш в хотела, при хората, разкажи за нас…
Десетки милиони убити през Втората световна… да се повтори тази „прекрасна” история… В Чили насъскват кучета срещу разголени и вързани жени – затворнички… по подобен начин… използват живи мишки… за мъчение на… голи… жени – затворнички…
- Като се върнеш в хотела, при хората, разкажи за нас…
Хората разсъждават в различни измерения, в отделните човешки светове няма единство, кои са най-новите начини за инквизиция?...
- Като се върнеш в хотела, при хората, разкажи за нас. Разкажи на физиците, на социолозите, астрономите…
- Невъзможно е… - промълвих. - Трябваше да срещнете физик…
Нахлу слънчев лъч. Изправих се, тръгнах към гората. Стената отстъпваше…
- Ще те очакваме…
Бавно, напрягайки се, аз преминавах… И всичко утихна, в мрака загубих съзнание.
___ ___ ___
Събуди ме студът. Отворих с мъка очи, главата ми тежеше като след пиене, надигнах се, но за миг загубих равновесие и земята, излъчваща студ, се строполи върху мен.
Бях разгърден, с летни панталони. И защо лежах в снега? Бавно закрачих към хотела. Сандалите ми издаваха рязък звук.
А може би трябваше по-бързо да се отдалеча от това място. В джоба ми бяха микрофилмите…
И защо имаше сняг? Сутринта беше пролет. Защо снегът имаше зеленикав оттенък? Снегът винаги е бял! Защо клоните на дърветата са т а к и в а? Какъв е този свят? И сняг и студ, и пролет!
Крачех към хотела. Обхвана ме предчувствие. Спрях. Къде беше моят преследвач? Аз трябваше да бягам!...
В далечината се издигаше сградата. „Едно горещо кафе… и сандвичи…” Не забелязах веднага, че тя някак виси във въздуха, че по стените няма прозорци.
Към мен гледаха учудени хора…
Не! Хора бяха само Двамата. /Изчезнаха от хотела преди три дни/. Стояха малко настрана от другите… Слънцето грееше. Бе огнено и пламтеше на небето. Но хотелът беше странен. Висока сграда без прозорци, черна. Гората беше непозната. И с нея нещо не бе в ред. Небето беше чуждо небе. Сиво, зимно небе, огряно от далечно слънце, дълбоко, но някак си по-друго от познатото ми, неистинско. Друго небе… Те стояха пред мене. Високи, необичайни, и все пак красиви, много красиви, и може би – добри.
Зад гърба ми нещо изпука, обърнах се…
Той беше излязъл от храсталака и сега като маймуна тичаше към мен. Лявата му ръка се люлееше.
Чу се изстрел.
Болката пламна в гърдите ми, краката ми се подкосиха, поисках и аз да стрелям, но ръката ми не успя да извади пистолета. Паднах.
Той се прицели още веднъж. Някой се хвърли върху него и го повали.
Почувствах, че губя съзнание. Понесоха ме бързо, някой внимателно заопипва раната ми…
Грешка!
Н и е трябваше да се върнем в н а ш и я свят!
Другите имаха по четири очи.
1974/75 г.