“...като река е буйна самотата...”
Р.Рилке
Под лепкавата влага на мъглата
самотните души крещят,
жестоко ги притиска самотата
и нямат сили да я победят.
С отправен взор в небитието
самите себе си кълнат
и иска им се с острието
да пронижат собствената гръд.
Самотник съм, самотен като вятър
проклятието нося на плещи.
Не ме жалете, всичко без остатък
между илюзиите поделих!
С оглозгани мечти и глас пресипнал
си страннико до мен и ти,
навярно вече си привикнал
да слушаш ехото ти как мълчи.
Не се огъвай, вече не остана-
последни крачки в твоя апогей,
с хриповете на душата си съдрана
песента за самотата си изпей!
Случайният човек е черна врана,
с душа от самотата изкълвана.