Денят се стапя, иде мрак
пред портата на селската ми къща,
годината оставя своя знак
на челото ми в следващата бръчка.
Притихва селото, а там
тревога от прозорците наднича,
все утрешният залък неголям
пред стъпките ни уморени тича.
И дращи ни по босите крака
борбата със нелеката ни участ,
от ранно утро, та до късен мрак
полето тъжните ни песни слуша.
И все така било е. Откога?
Дори и нашите предци не помнят,
тук всяка нощ огромната луна
за приближаващия край напомня.
А вгледаме ли се във детските очи
с надеждата за по-добро начало –
все по-жестоко ни боли
за нашето потомство младо.