Когато се завърнат
Научно-фантастичен разказ
Експеримента проведохме трима: аз, Диан и Лил. Двамата вече ги няма. Аз останах – единственият свидетел на заминаването им.
Не съм мислил, че ще се обърна към фантастиката. Но това е единственият начин да посоча истината. А двата трупа в хладилника на лабораторията ме задължават. Защо единственият? Професорът, на когото предложих да повторим опита в присъствието на комисия, ми каза меко, че поради загубата на другарите си съм получил шок. С редактора разговарях по-внимателно, но и той ми даде да разбера, че трябва да се обърна към съответните лекари.
Реших да напиша сам. Наистина, ако сложа до заглавието „фантастична шега”, никой няма да ме помисли за побъркан…
Всичко започна когато намерих отнякъде научно-фантастичния разказ. Не помня колко пъти го прочетох. Не зная колко са го чели Диан и Лил. Увлекателно е написан. Но не това ни порази, математическият анализ показа… че авторът е прав…
___ ___
Едва ли ще е интересно да описвам всички манипулации. Лил лежеше, а ние с Диан шарехме около апаратите.
Разбираш какво рискуваше той. Да загине, или да полудее. Лил сам избра тази роля.
Решихме да стигне до Марс и веднага да се върне. Точно шестдесет минути след старта електронно устройство щеше да направи път на разума за връщане в тялото.
Но защо ти разказвам това, ти не си чул главното. Нали не си чел разказа. Какъв е авторът не знам, но в главата му се е родила ценната мисъл… не, не се усмихвай… че светът на сънищата е врата към Вечността. „Но сънищата представляват невъобразим хаос”, ще попиташ, „Нима това е Вечност!” А Фантастът мисли: насън човешкото съзнание е твърде здраво свързано с тялото – с мозъчната материя – не може да се освободи и само частично попада там. И всичко е объркано, губи се връзка между причина и следствие. Но представи си, че разумът се освободи напълно от материята…
Добре, няма да ти разказвам как премина този дълъг, мъчителен час. Представяш си…
Апаратът иззвъня тържествено за да оповести… Но Лил не се завърна.
Колко време сме седели после? Час, два? Не че се надявахме да се върне. Бяхме прекалено отчаяни за да предприемем някакви действия.
___ ___
- Какво сте оклюмали!
Някак странно се бе променил, дяволът.
Не бяхме се съвзели още от изненадата, Лил каза: „Страшно съм изморен! Утре в десет!”, и излезе.
___ ___
- Стигна ли до Марс? – извикахме.
- До Марс? – засмя се – Постъпих по-разумно – намерих жена си.
Какво говореше той, жена му почина преди година!
- Знаете ли, как да ви кажа, те си имат там цивилизация! Влязох в контакт с нея. И, вярвайте ми, „духовете” са много по-напред от нас. Изследват Вселената – нали могат да се придвижват безкрайно бързо. Не, тук няма противоречие с Айнщайн. Та те са нематериални!
- Какви са те ли? Срещнах духа на жена си. Това е матрицата на нейния разум…
- Не разбирам, - казах аз – нали там няма форми, те са невидими…
- Хм… Случвало ли ти се е да се огледаш насън в огледало? Ти си такъв, какъвто си искал да бъдеш. Там всеки е приел вид, какъвто харесва. Жена ми… Тя ме чака…
- Глупости! – подхвърли Диан – Той се е побъркал.
- Както искаш!-промълви Лил. После се обърна към мен. – А ти може би ще ме последваш някога? Аз ще се върна. Доказателство на моите думи…
Малко преди да падне Лил добави: „И това също научих там!”
Миг след това пред нас лежеше един труп.
___ ___
След него изпратих Диан. А аз останах. Но защо? За да ме посочат ненормален! Защо ако откриеш нещо необичайно, велико, те мислят за болен?
Често ходя там. Но винаги се връщам. Чакам ги. И някой ден те ще дойдат. Ще дойдат – представители от цивилизацията на „духовете”. От Вечността. Тогава ще повярваш, че съм напълно здрав!"
1972-74
*** ***
Във Вътрешната сфера времето се разтяга. Доколкото понятието „време” въобще има някакъв смисъл, както съм писал в други мои текстове, поне като се изключи психологическото (менталното) възприятие за времето. „Навън” може би минаваха секунди или минути, но тук аз вече поне от половин час се разхождах из лъскавите разноцветни мраморни зали на Вътрешната си библиотека, просто се шляех безцелно и се наслаждавах на гледката. Все пак имах посока, бях решил да погледна този разказ. Напоследък съм се насочил към периода между 1971 и 1976 г., началото на творческите ми опити. Доколко са били „творчески” – май все още не е дошъл моментът да се разбере. След толкова много години. Май не е останало много време… Преди да се завърна… Пак тази наша тривиална представа за „време”… Там където всички нас ни чакат, мястото, на което всички ние принадлежим.
Бях стигнал до тази зала и до този рафт, видях заглавието „Когато се завърнат”, един млечен вихър се завъртя пред мен и пространствената фуния започна да се разширява наоколо и да ме всмуква. Докато потъвах в нея, друга част от мен си оставаше същевременно здраво стъпила на лъскавия мраморен под пред рафта с текста в Библиотеката. Не просто друга част от мен, а възприемах нещата в двойно качество. Дуализмът на положението не ме притесняваше, той беше отдавна познато състояние, характерно за всички мои пътувания из Вътрешната сфера. Всъщност, не е просто дуализъм. По-скоро триализъм или квадрилизъм, или … трябва да се измисли по-точно определение. През разширяващия се далечен край на пространствената сфера видях залата с Диан и Лил, апаратурата… Виждах себе си, застанал до тях. Обстановката на залата се разля в едно светещо сияние, сред което плуваха блестящи светещи фигури на хора… Татко! Към мен се приближаваше моят баща.
1972-1974 г./2012 г.