Всё кончается книгой...
Малларме
Кончается всё там, где на страницах белых,
впитавших не чернила, а тайный взор несмелый,
прохладу и печаль, и давний вечер летний,
застынет всё навек, оставшись без ответа.
Да, что ни говори – кончается всё там:
и нежность, и восторг... И ты не знаешь сам,
случится завтра что, когда лиловый вечер
досадою тебе опустится на плечи.
Там ненависть живет и горькая разлука –
луна вдруг осветит опущенные руки.
И судный час там есть с надгробною травой,
трепещущей под ветром и еще живой.
А ветер всё шумит, но с каждым разом тише,
о взоре и стихах, которых не услышал.
И яростью к себе ты будешь вдруг настигнут,
что сделал всё не так и превратился в книгу.
Когда-то был и ты влюбленным в целый свет,
но молодость ушла – ты пожилой поэт.
И нет вокруг тебя любимых прежде лиц,
лишь мёртвые слова среди немых страниц.
Книга
Всичко завършва с една книга...
Маларме
Завършва всичко там, сред страниците бели,
които не мастило, а жадно са поели
привечерния хлад на оня миг случаен,
когато две очи погледнали са с таен
възторг към твоите. Завършва всичко там –
и трескавия глад, и веселия плам
на нежностите. Там е също тъй по-сетне
досадата лилава на часовете летни.
Омразата е там. Раздялата студена,
от градската луна нелепо осветена.
И там е също тъй понякога, уви,
разсъдъчния час с надгробните треви,
разбъркани от вятъра. Той шепне тихо (колко тихо)
за оня първи миг забравените стихове.
В сърцето ти омраза и ярост се надига
към теб самия, теб, превърнат вече в книга.
А беше някога от нежности обзет,
човек, роден за младост. Сега си стар поет.
Сега не вярваш сам, че е било това,
засъхналото в празника на мъртвите слова.