Научно-фантастичен разказ
И телефонът, и леглото, и самият той бяха цели, продължаваха да съществуват…
През вратата към коридора не може да излезе, тя дори не се забелязваше в мъглата. Стената, вратата, шкафчето изчезнаха. Загубиха очертанията си, превърнаха се в млечнобяла каша. И ако се опиташе да достигне вратата, той рискуваше също да изчезне. Да пропадне в пукнатина във времето или кой знае какво!
Излезе на терасата. По стената минаваше водосточна тръба – може да слезе по нея… Но първо ще разбие апарата. Куфарът все още лежеше на леглото в стаята. Масивен сандък, от който излизаше дебел два пръста кабел. Проводникът се извиваше и потъваше в мъглата, в сиянието. Той удари машината, изсипа вътрешностите й на пода и ги стъпка набързо. После хвърли остатъците към другия край на стаята. Те изчезнаха.
А сега много бързо да се смъкне по тръбата надолу. Трябва да намери експлозив… „След туй ще пристигнат експерти. Внимателно, много внимателно те ще огледат разбитите стени, ще изолират целия етаж. Но те нищо няма да разберат. А физиците ще споменат, че е станало чудо…”
Стаята трябва да гръмне. Колкото да се разтегли, смачка, смеси и размаже всичко… Сега никой не трябва да влиза в стаята…
Той тичаше. Вдясно от шосето бляскаха светлини… Там ще наеме машина… Ще се нареди всичко…
Нещо остро и дълго, нещо студено се впи във врата му. Той спря. Направи крачка. Светът се завъртя… После го понесоха. Заспа.
Опомни се в малка стая. Вратата бе заключена. Скоро му донесоха храна. Той нищо не каза.
Огледа килията си. Малко празно шкафче, маса и стол.Върху масата – хартия и писалка. На стената – часовник. Единадесет часът. Камбанен звън. Единадесет удара.
Трябва ли да пише нещо? След малко ще дойде някой и ще го погледне мило. После той ще седне и ще опише подробно своята история…
Той се усмихна.
В стаята влезе прислужникът и му донесе обяда.
А сега да помисли какво ще каже. Трябва да измисли нещо умно.
Вратата се разтвори и в стаята влязоха трима. Облечени в черно. Те го погледнаха. Той излезе бавно. Те тръгнаха след него. Влязоха в асансьора. Те мълчаха. Те дъвчеха дъвка. И челюстите им бяха масивни, а очите студени, много студени…
Навън ги чакаше кола. Черна… Беше вече тъмно. По автострадата, бесни, минаваха машини. С трясък…
Отвътре вратата нямаше дръжка. Плътен килим застилаше пода и водеше в стаята. Прозорци със завеси, отрупана със списания масичка. Вратичката на барчето бе разтворена. Той взе цигара и запуши. На масата вдигаше пара вечерята му.
„Какво пък,” – рече той – „сигурно ще искат нещо от мен.”
И той намигна на палячото, който се смееше. „Аз съм много щедър, много щедър.”
И се отпусна в креслото.
Алън каза:
- Това е той – открил е начин да освобождава значителни количества енергия.
- Да.
- Начин да превръща материални частици в енергия или нещо такова. Бях в стаята му в хотела. Стените на банята отвътре са били разтопени. На пода намерих късове кабел.
- Добре.
- Ако ми позволите, ще отида при него. Смятам, че ще го убедя.
- Сам не можеш ли да построиш апарата?
- Чертежите, които намерихме у него представляват някаква дяволска драсканица.
- Поговорете си…
Сутринта на вратата се почука.
Влезлият извади две чаши от бара и наля.
- Аз съм Алън.
- Те отпиха от чашите.
- Виждаш ли – каза тихо той – отдавна минаха времената, когато можеш да станеш герой. Да избегнеш на гонещите те, да мълчиш пред тези, които разпитват. Сега това е невъзможно.
- Ние ще се договорим. Аз съм физик. Ти ще обясниш какво трябва да се прави. Аз и помощниците ми ще ти помогнем… После ще демонстрираме апарата пред някои хора.
- След туй ще се подпиша някъде, ще строим ракети, ще ги изстрелваме…
- Говоря ясно. Знаем за силата на апарата. Герой няма да станеш. Няма да те изпуснат.
- Как ще се договорим?
- Ще останеш доволен.
- Да работя с вас. Имам ли друг изход?
- Не ти препоръчвам – каза тихо Алън. – Но ти не си от този тип учени, които се жертват. Срещат се всякакви чудаци…
- Добре. Но апарата ще изработя сам. Не мога нищо да обясня. Аз съм като откривателя на електричеството, който без да изяснил същността на явлението, конструира апарат за осветяване. Доведохте ме тук преди да завърша…
- Така да бъде – отвърна физикът. – Напиши за всичко необходимо. Ще работиш тук. Ще получаваш редовно храна и напитки. След демонстрацията ако искаш…
- Аз наистина не съм от този тип учени, които се жертват!... След месец апаратът ще бъде готов.
За последен път провери кабелите. Частите на машината бяха поставени на подиум. В залата бяха насядали двайсетина души. На последния ред се усмихваха физикът и помощниците му.
- Господа, все още не съм изяснил някои основни въпроси.
Знаете, че времето – това е безконечност, ако може да се каже така. Времето – това е тайна на природата, магия, нещо непостижимо. Аз открих начин да използвам енергията, която то крие в себе си. Ще бъдем всемогъщи. Всемогъщи…
Звучи парадоксално, имам уред, който черпи енергия, но не мога да обясня механизма. Как съм построил апарата?
В залата стана шумно.
- Сега ще ви покажа ефекта.Ще превърна част от „времето” на няколко атома водород от въздуха в топлинна енергия. Потока ще насоча към прозореца. Внимателно наблюдавайте дебелите железни пръчки, които заграждат прозореца отвън, те ще бъдат разтопени от горещината.
- Топлинен душ! – добави той.
И всички погледнаха към прозореца. Той включваше апарата. Бавно, тържествено. С усмивка. Потока топлинна енергия насочи не към дебелите железни пръчки. И топлината в миг изпепели всичко. И креслата, и насядалите господа. И блестящите им ордени…. Залата опустя. А те не успяха да извикат дори.
- Чудесна баня – промърмори той.
Насочи апарата към решетките на прозореца. И металът се превърна в пара.
Бързо разкъса свръзките на апарата, стъпка безформената купчина.
А сега да се измъкне оттук. Покрай прозореца минаваше водосточна тръба. Бе вече тъмно…
„Бяха обречени преди месец” – рече той и се спусна надолу.
Трябва да се добере непременно до аерогарата.
(1974-75)
***
Усети, че някаква много важна мисъл се опитва да изплува на повърхността на съзнанието му. Той се спря и погледът му замръзна в една точка, като се опитваше да разпознае, да улови и изтегли нагоре тази мисъл, като рибар, който се опитва да хване с кукичка някоя малка риба, стрелкаща се под водата. Дланите му бяха мокри, вратът изпотен, от дълбините на съзнанието му се бе надигнало едно всепоглъщащо чувство за тревога, бедствие, но той все още не можеше да осъзнае каква бе конкретната причина. Явно не беше това, че току-що беше изпепелил двадесетина генерали и политици… Това беше играта на неговото съзнание с различните му нива и с навиците му за ранно предупреждение, когато все още не е ясно видима причината за опасността. Беше се заковал. Нещо го накара да се обърне. Гледаше стената без да мига. Стенният часовник отброяваше секунди и минути. Сега чак разбра какво беше отключило вътрешния порив на тревогата. Чуваше щраканията на стрелката, отброяваща секундите. Чак сега обърна внимание, че ги чува – ясно и силно, като звука на картечен откос…
Стрелката на секундите препускаше по циферблата. Докато премигнеше два-три пъти, тя вече беше обиколила окръжността и започваше следващата си обиколка.
Той се отпусна на стола. Минутите препускаха… Скоро навън щеше да съмне. После отново да настане мрак … Колко ли време му оставаше?
***
Хайде, побързай, каза си той. Изходът е осигурен, решетката стопена. Знаеше, че отстрани минава водосточна тръба. Напоследък все му се налагаше да излиза през прозорци и да пълзи по тръби и стени. Добре че още не беше загубил тренинга от спортните си години. Забърза се към прозореца и понечи да прекрачи перваза и да се хване за тръбата. Кракът му увисна повдигнат, а погледът му замръзна. Взираше се надолу към улицата. Чуваше как сърцето му пулсира в ушите.
От двете страни на прозореца, през който надничаше, виждаше само левия и десния ъгъл на сградата. По-нататък…
Там долу пред входния портал – площадка, паркинг и асфалтирана алея. И толкова. Те плуваха в море от млечнобяла каша, мъгла, сияние. Мъглата се процеждаше навън от разтопения край на залата, където допреди малко бяха креслата с ордените, разстилаше се навсякъде. Сградата се издигаше на малък остров, плуващ в океан от млечнобяла мъгла.
Той погледна нагоре. Интересно… Все още имаше небе, слънцето напичаше отгоре. Какво ли трябваше да прави от тук нататък? Стана му смешно. Какъв безсмислен въпрос! Той вече знаеше… Взе някакво метално парче, останало от разбития апарат и го хвърли през прозореца. Парчето прелетя няколко метра във въздуха и се вряза в една млечна ивица, още не беше потънало в млечната каша, когато контурите му се размиха, желязото избледня, стана прозрачно и изчезна.
***
Парчето желязо изтъня, избледня, очертанията му се размиха, то стана прозрачно и се сля с мъглата. Не потъна, не пропадна, а просто увисна в пространството и се дезинтегрира. Застанал на ръба на прозореца, той гледаше като омагьосан. От центъра на Вселената - там където желязното парче премина Отвъд, избухнаха плътни талази непроницаема млечна мъгла, които се стрелнаха във всички посоки, разбушуваха се като вихри, разтвориха се като гигантска бяла гъба и се разляха като преобърнат млечен океан върху малкото оставащо пред него пространство с отворения му прозорец, стената на сградата, алеята, тревата... небето побеля, потъна и изчезна в млечния океан. Часовникът зад гърба му все още щракаше зловещо. Картечният му трясък на отмервани секунди все повече се ускоряваше, докато сега вече се превърна в един непрекъснат вой... Беше странно, че часовникът досега не се беше счупил. Още по-странно беше, че такава мисъл му мина в този миг през ума... Човешкото съзнание е най-невероятното, най-мистериозното творение в тази тяхна човешка вселенска удивителна Реалност... И защо ли мъглата все още го пазеше и не навлизаше през отворения прозорец? Сирената на времето пронизваше ушите му и отброяваше последните секунди преди края на света, а той вече усещаше как очите му отслабват, краката му трепереха, през гърдите му преминаваше болка, а въздухът не му достигаше. Небето вече бе изчезнало, той беше сам със своето парче от стая, изолиран в този нов мъглив млечен свят. Вселенската сирена заглъхна, а през прозореца навлезе млечен вихър, в гърдите го преряза, а в очите притъмня... Нима сега в последния си миг изпитваше съжаление и угризения? Не беше ли за всичко това виновна младежката му самоувереност! И откъде у него тази бруталност и жестокост. Колко хора бе изпепелил!... Самодоволни, затворени в собственото си пространство-време на личните си интереси, оградени в своя си задоволен и балансиран малък свят, готови те самите да изпепелят всичко останало, само за да съхранят своята малка лична балансирана сфера. Този свят открай време беше сбъркан в своето устройство... Ще трябва инженерите във Вътрешната сфера да се постараят повече при проектирането на следващите версии...
*** *** ***
Той беше тук. Това беше той.
Светлината около него бе изпълнена с енергия, с мисъл, с покой. Насочи се към сектора, където го очакваха. Знаеше предварително, той знаеше всичко, всичко беше вътре в него, а и той бе разлят във всичкото. Здравей, татко! Толкова се радвам да те видя. Когато си отиде, когато ни напусна, в последните минути, не успяхме да си кажем нищо, не успях да ти го кажа, колко много те обичам, колко много съм ти благодарен за всичко, което ти правеше в моя живот... Здравей, майко... мила майчице...
2012
__________
1974-75/11.06.2012 г.;18.02.2013 г.