Научно-фантастичен разказ
Дочуваха се тихи звуци, едва доловим ромон на дъжд, слаб шум на морски прибой. Тримата мъже не разбираха добре тази музика, но тя им беше приятна и те знаеха, че ще открият откъде идва. Те вече не поглеждаха към топлото слънце, бяха се уверили, че то почти не се различава от Земното. Те вървяха бавно към гората и почвата, изгорена от ракетния огън, скърцаше под стъпките им. И когато земята се покри с буйна зелена трева, мека трева, по която е толкова приятно да се ходи, те стояха няколко мига, замаяни от гледката, докато не се задавиха, останали без дъх. Стотици дръвчета – истински земни дървета, появили се внезапно отнякъде, израснали там, където преди нямаше нищо, с много листа, зелени и трептящи в лекия ветрец – скриха от погледа им кораба.
Първият мъж промърмори нещо тихичко.
Те продължиха към гората. Беше почти толкова мека и зелена трева, колкото Земната. А стръковете се накланяха преди да ги докоснат с крак – за да не бъдат наранени, смазани. Вторият мъж каза, че гората е много гъста и ще бъде трудно да продължат. Но тогава те забелязаха пролука в стената от преплетени стволове, а след няколко крачки дърветата пред тях оредяха. Това бяха високи дебели стебла с ухаеща на смола кора и гъсти зелени корони. Тримата мъже бяха учудени от разнообразието на тази гора, но те крачеха по тясната пътечка и това им беше приятно.Някои от дърветата цъфтяха,бели и червени цветове се носеха из въздуха, а редом с тях други даваха плод. Имаше и дървета пребледнели или потъмнели, като че споходени от есен, а между тях растяха храсти, отрупани с апетитни плодове. Розови, кървавожълти, лилави плодове, които навеждаха клонките под тежестта си, круши или ябълки, или праскови. По земята имаше много цветя, земята беше покрита с мека синьозелена трева.
Астронавтът Тезей имаше вид на гладиатор. На продълговатото му лице очите бяха неправилно приближени едно до друго. Той направи уморено още няколко крачки и спря под виолетов храст. Докато изчакваше другите, Тезей натъпка джобовете на якето си с яркозелени плодове. Сръбна малко вода от кладенчето, попи с длан капките по мустаците си. После акуратно закопча и изпъна дрехата си.
- Ще построя тук колиба – каза той. – Планетата е много добра.
Ерин кимна.
- Ще я направим на два етажа – продължи Тезей. – Към горния ще води дървена стълба отвън. Спомняш ли си колибата на Стареца в резервата на Алмор? Беше истинска дървена колиба, рязана и кована! А в котлето на камината имаше винаги топло мляко!
Тезей се задави и млъкна защото на няколко крачки до него се появи колибата. Преди това само цветя и трева покриваха поляната. Сега в лъчите на слънцето заблестя колибата. Имаше два етажа – към втория водеше стълба отвън. Малка вратичка и до нея прозорец с дървен капак, тераса на втория етаж, четвъртит комин за камината, стръмен покрив от дебели, почернели от времето греди. Колибата бе поставена отдавна тук – рязана и кована. Скръцна вратичката и се отвори. С един скок Тезей се намери пред камината и откачи котлето от синджира – млякото кипваше…
Те лежаха тримата на меката трева и гледаха синьото небе.
- Тук слънцето грее много по-топло, отколкото на Земята! – каза Ерин и очите му заблестяха в лъчите.
- А водата е много по-бистра от Земната – добави Анон и също се засмя.
- Тук плодовете са по-вкусни – Тезей се разположи по-удобно в сянката на Голямото дърво, което ухаеше на пролет. Той мързеливо проследи с поглед другите, те се скриха между дърветата. Приятно му беше да лежи така и за нищо да не мисли… А когато отвори очи, той видя Големия звяр. Приличаше на огромен мечок.Изпълзя бавно от храсталака,спря и приклекна на задните си лапи. Имаше кафява, много чиста козина и големи влажни очи, които продължаваха да разглеждат с интерес човека. Седеше мълчаливо в тревата, очите му се присвиха, сякаш се смееше, показаха се остри, много чисти зъби. Беше пухкаво и съвсем спокойно животно, и не правеше резки движения, и не ръмжеше, и очите му бяха много добри.
Но Тезей трепна, ръката му трепна. Той беше добър ловец. И винаги, когато скиташе из ловните паркове, нарамил оръжие със старинни метални патрони, той стреляше безпогрешно. Лъчевият пистолет не беше при него. Но по навик той сви показалеца на дясната си ръка – да натисне спусъка… Животното изхърка задавено, подскочи високо във въздуха, а после падна тежко на земята. Измуча още веднъж и утихна. Чак сега Тезей забеляза, че коремчето му е снежнобяло. По главата му запълзя розова струйка кръв. От раната Тезей извади метален куршум със собствените си инициали. Той влезе в колибата и се отпусна уморено върху твърдия нар до камината…
Наричаше я Юта, тя имаше сребристоруси коси на фея. Отпред се подстригваше на бретон, а отзад пускаше косата си на кичури до раменете. Очите й бяха големи и синьосиви. Имаше двойна брадичка с малко кафяво петънце под долната устна и тънко носле. А краката й бяха по детски слаби и нежни. Сутрин те вдигаха палатката и потегляха към следващия къмпинг. И когато излизаха с яхта в морето, сами сред гларусите, под кървавия пламък на слънцето, Юта се радваше като дете…
В стаята влезе ухилен Ерин.
- До колибата започва някакво езеро – каза той. – По пясъка на брега има мидени черупки. До кея се клатушка двумачтов платноход с кабинка за спане. Струва ми се, че дървеното буренце там е пълно догоре с червено вино!
Неочаквано Анон се изправи пред камината и каза:
- Сега огънят ще угасне!
Пламъкът в пещта изпращя и изчезна. А камъните и пепелта бяха студени. Като че ли никога не е имало огън.
- Сега отново да се запали - изрече бавно Анон.
И в камината лумнаха пламъци.
- Трансформация на биотоковете на мозъка в материални образи, особеност на материята – обясни той. – Един бог, който изпълнява всяко наше желание…
През открехнатата врата на колибата долетя шумът на морски прибой.
Той седеше върху купчина водорасли на брега на езерото. От запад задуха вятър и малки змиеподобни вълни плъзнаха към краката му. Нещо се бе променило. Пречупило у него, нещо голямо, с години създавано и наслоявано, някаква подробност, дреболия, много важна за живота му, пулсиращо, бунтуващо се чувство в гърдите му. Едно всеобхватно желание го накара да пребледнее и да се сгърчи, ръцете му затрепераха и в тях заблестя кристална чаша, изпълнена догоре със спирт. А после от гърлото му надолу към гърдите се търкулна огненото кълбо на питието, той хвърли чашата и тя със звън се разби в крайбрежните скали до него, а между зъбите му задимя дебела пура.
Тезей тръгна по пясъка между побелелите от солената вода камъни, купчините мокри водорасли, изсъхнали на слънцето мидени черупки и умрели раци. Той премина по дървения кей с иронична усмивка и се изкачи по желязната стълбичка на яхтата. Беше боядисана с искряща бяла боя и леко потреперваше. А когато Тезей хлопна парапета пред стълбичката, двете платна се издуха от вятъра и корабчето потегли. По дървената стълба той слезе в каютата. Две койки с вълнени одеяла, дървена маса и столчета, умивалня с триъгълно огледало. Липсваше само Юта. Той се засмя и тръшна вратата зад гърба си. Изкачи се горе и спря при бурето с вино. Наля си, но питието не му хареса и той изхвърли кристалната чаша. Два плажни стола и малко платно в носовата част на яхтата. Управляваше се лесно чрез изменяне ъгъла на платната. Но Тезей заповяда мислено на кораба да завие наляво и да се движи покрай брега, и се излегна в единия плажен стол, в предната част на яхтата, до носовото платно, което беше издуто от вятъра, до озъбена лъвска муцуна, издялана от парче дърво, в ръка с кристална чаша пълна със спирт. Пред него на пода се появи редица от тумбести бутилки с големи етикети. Една след друга те се издигаха във въздуха, прелитаха в кръг около мачтата и с плясък се забиваха във водата. Но това започна да му омръзва. Тезей бутна вратичката в парапета и се изправи до трамплина. В далечината се надигна вълна и започна да приближава към яхтата. Това беше черна водна маса, която се движеше бързо под действието на някаква сила и с трясък се блъсна в платнохода. Тя пое човека и го издигна на хребета си, побелял от пяна. Тезей застана в цял ръст върху гребена на вълната и закрещя от възторг. Въздухът бе изпълнен с глух тътен. Под себе си не усещаше твърдина, но вълната го крепеше на върха си и в луд бяг го носеше покрай брега, после навътре, към далечния център на езерото, и отново към брега, към колибата. Тезей подскочи леко и две силни ръце го поеха внимателно, издигнаха го над езерото, над гората, и зашеметен от височината и от слънчевия блясък в очите му, той се озова на поляната пред колибата.
Една дълга минута те се гледаха с Ерин в очите и мълчаха, а после Ерин поклати глава и каза:
- Това е лудост. Планетата няма да те търпи вечно.
- Остави ме – отвърна Тезей и заднешком направи няколко крачки към гората. – Тя сама пожела да бъде мой бог! – изсмя се той.
- Твой бог! – възкликна удивено Ерин, а след това избухна – Твой бог! В твоя въображаем свят! – изкрещя Ерин.
- Махни се оттук! – каза злобно Тезей.
Той неволно затвори очи и си представи, че Ерин изчезва, а той остава сам. С шишето спирт и пурата, в меко кресло на сянка, много спокоен, удобно опънат, царски. Той страстно желаеше да остане сам.
Лицето на Ерин се изкриви от учудване. Очите му се разшириха, огромни и пулсиращи, замъглиха се, опита се да издигне ръце, да се предпази от нещо, но не успя, пръстите му потрепераха, сякаш срещу паяжина, която уплиташе ръцете, гърдите, лицето му. Извика тихо, сетне гласът му заглъхна. И бавно се разтопи във въздуха…
Тезей сътвори Юта. Тя се реализира в миг – сребристоруса, с големи сиви очи и тънко носле, правилно оформени устни и кафяво петънце на брадичката. Тезей започна да я прегръща и целува, но скоро това му омръзна и той я остави.
- Тет! – извика тя премигвайки и заразглежда учудена разкошно наредения салон. Позлатените статуи, портретите по стените, дългата маса отрупана с ястия…
- Заспала ли бях? – попита спокойно тя. – Къде сме?
Тя надникна през прозореца и възкликна. Тя видя езеро с пристан и палми на брега, непроходима гора, която достигаше хоризонта. И бял, забил нос в небесата звездолет.
Тезей се изсмя. Тя го погледна неразбиращо, никога досега не го беше виждала такъв!
- Ела, ще ти покажа нещо – каза той.
По мраморна стълба те слязоха в градината на двореца. Спряха под огромен, потъмнял от годините дънер. Тезей направи жест с ръка, дървото изпращя и се наклони, започна бавно да пада и с гръм се блъсна в земята, и Тезей отново се засмя.
- Разбираш ли! Какво става тук! – каза прегракнало той. Наведе се да я целуне, но тя се отдръпна. Никога досега не го беше виждала такъв!
- Жадна ли си? – каза той.
В краката им забълбука поточе, но Тезей й подаде чаша, пълна догоре с вино.
Слънцето залязваше вече, небето беше порозовяло. Някъде запя птица. Миришеше на цветя… Юта погледна към него, защото той отново се изсмя. За пръв път го виждаше такъв! С гласа му нещо не беше в ред. Смехът му, отначало гърлен, изведнъж се пречупваше и се превръщаше в истеричен смях на кретен.
На полянката се появи маса, затрупана с блюда, бутилки, плодове, цветя. Имаше два стола.
- Искаш ли нещо друго? Пожелай! Само ми кажи! Ще повикам буря, ще доведа сняг. Около теб ще сноват слуги. Ще те отрупам с елмази… Ако поискаш, ти ще летиш към слънцето, ще се сипят звезди… Ти само помисли за това, което желаеш! Ще бъдеш най-красивата и най-богатата! Ще бъдеш вълшебница!
Тезей се излегна в корените на поваления дънер и си запали дълга бяла цигара. Очите му се разшириха и заблестяха, огромни и неподвижни. Тезей не забеляза изправилата се пред него фигура. Той пътуваше сега в своя свят на видения и задъхани призраци.
- Заминавам. Отлитам – каза Анон. Той беше с комбинезон и маска, на пояса му блестеше оръжие. – Ще дойдеш ли с мен?
Тезей не го чу.
- Ти си се превърнал в буйно неуправляемо желание! Погледна го за последен път. – Лека нощ!
Юта го събуди.
- Не ми харесва тук! – извика тя. – Ще се върна на Земята!
- На Земята! – удиви се той. Това му прозвуча нелепо. – Ела, днес ще поскитаме с яхтата – предложи той.
- Не ми харесва тук… - промълви тя.
- Не ти харесва!! – изкрещя Тезей.
„Глупости!” – помисли си той. „Ще й мине. Тук е хубаво. Аз всичко мога. Тук няма да умра – ще пожелая дълголетие. Ще живея както искам… вечно. Ще пожелая безсмъртие! А бих могъл дори!... Какво представлява тя? Смъртта Непознато и бурно… Как изглежда тя… Само да разбера! Замо за един миг…”
Той диво се засмя.
„Не, аз не мога да умра!”
Той се завъртя лудо в танц между дърветата. В ръката му блесна дълго острие на нож. „Аз не мога да умра!” – Истерично се изсмя и със сила заби ножа в гърдите си.
„Аз съм жив…” – промърмори той, но краката му се подкосиха и той се свлече към земята, очите му останаха отворени – огромни, изцъклени.
От планетата излетя звездолет.
1975 г.