Като сърцебиене те нося…
от вятъра до горест
тишината
пали в нощните въпроси
делничната куха вата.
Някъде, сред стрък трева
и докосване на рамо,
в синкавата светлина
от една небесна рана…
и така далечни в мен
неевклидови пространства…
С правилен и точен ден
от изгубено познанство…
Някъде пресичат в две
думи за сама неделя
топли нощни светове.
От ръцете ми по Нея…
След един пресипнал миг
в съмнал сън по друго лято
паметта за теб гори.
С капките роса…И сякаш
синкавата светлина
от една небесна рана
някъде…далеч след два
спира в делничната вярност…
- - - - -
Още помня, че си бряг.
С пътя до река мечтана.
В късно вечерно кафе
с дрезгав глас на Челентано
есента от мен до теб
влачи жълтото си рамо…