Потънал с чувството за вярност
в приумицата на едно перо,
че есента е късна рана
от изоставена любов.
И съществуват още горе
измислените брегове.
А ние с тебе, тъй фриволно,
разделяме света на две…
Там – двама
мислещи кристали
от нечий леден антисвят.
По орбитите си овални
открили и във рая ад…
Там някъде…
в зелените часовници
от четири годишни времена –
ту изостанали , ту в бягство
понесли думи и дела…
По клоните им в нощите чертаем
огромни непознати светове.
Те нямат право да мечтаят.
А ние…имаме ли с теб?
Стрелките бавно олюляват
напукания прашен ден.
Сега се будят в мен,
ухаят
откъснатите цветове.
И сам не зная… тъй фриволно…
(по тебе разделил на две)
светът си мога ли отново
да скрия в двете ти ръце…