Нося калдъръмено докосване –
път накъсан в стихнала тревога…
И когато жадните въпроси
ме събуждат в утро босоного,
тръпна като вятърно наричане
( южен е светът ми на разсъмване),
затова все южно те обичам,
без да пазя спомени за връщане…
Не живея мера според мера,
тежки са ми старите тревоги…
Днес раздавам купеното вчера,
а за утре да пестя, не мога…
Търся теменужено събуждане –
нощ стаена в две горещи длани…
Ти до лудост още си ми нужен,
тебе чувам в плачещи камбани.
И те пазя като дар от Бога
( как любов такава да забравя)…
Даже и да искам, знам, не мога,
южната си обич да оставя…