В крайпътни ханове не паля свещи,
но често там изплаквам си душата –
доброто и случайните си грешки...
Че тежко е да носиш сам вината.
Във полумрака на блуждаещ огън
събличам всички минали заблуди.
Не се научих да живея кротко,
но май се уморих да бъда луда.
Чертая разстоянията в крачки
препуснали след тъжни обещания.
От изгрев хуквам и догонвам здрача
орисана от древните предания.
И само в подранили, будни изгреви
сълзите ми посрещат синевата.
Но щом денят лъчите си разлисти
отхвърлям като спомен тишината.
И търся знак, че някому съм нужна,
че обичта ми обич ще намери.
А случи ли се, ще остана южна
и ще забравя болки и невери.
Във полумрака на крайпътни ханове
олтар намира моята душа.
За манастири още ми е рано,
щом от любов успявам да греша.