Косите си отрязах на разсъмване,
на теб нарекох и нощта, и делника.
А всички луди мисли пратих в пъкъла
и с изгрева във вярност ти се врекох…
Ти плитките ми не захвърляй в огъня,
че ще се сбъдне вещерска поличба –
ще пощуреят всичките посоки
и огънят ще ме направи ничия.
В косата ми е скрита дива лудост,
затуй не ми я връщай, заключи я.
Когато в миг на болка ми е трудно,
повярвай ми, сама ще я открия…
А щом я имам, ще намеря вятъра.
Затъжен за номадката си дива,
той ще подгони моя път нанякъде,
през тъмни дебри и реки пенливи…
Косите си отрязах на разсъмване,
сама избрах да бъда твоя сянка.
Не ме оставяй да прегърна тъмното,
обичай ме и няма да избягам…