Беше седмият ден... По-различен от всички предишни,
мързелив по закон и от топлото слънце разнежен.
А на левия бряг, под едва прецъфтелите вишни,
настървени рибари зареждаха куки и мрежи.
А реката край тях със брега си уреждаше среща
и мъгла среброръка разстилаше тънки къдели.
Беше седмият ден, в който всеки неверник се сеща,
че преситен от мъка и Господ почива в неделя.
Ала той бе далеч... Не видя, не разбра, не усети
как денят потъмня и задъхан от смърт се наежи,
и изплакаха рибите с огнена болка в хрилете,
щом ония рибари задърпаха пълните мрежи.
И настръхна брегът, и му стана задушно и тясно,
а реката се сви ужасена със празна утроба -
осъзнали и двамата тъй безнадеждно и ясно:
беше ден като ден - все така невъзможен за обич.
Боже, знам, че си там. Уморен си навярно и дремеш,
а под тебе светът подивял не събира... Разделя!
И кажи ми защо е така - за човешкото време
всеки ден се повтаря еднакъв? И все е неделя...