Няма свое име храмът строг
на замислената изначалност,
в който Безглаголното е бог,
а Покоят тих – изповедалня.
Или има много имена,
вписани в скрижали и предания –
може би се казва – Тишина,
може би наречен е – Мълчание;
или в храма сините мъгли
вечното Безмълвие са скрили
и струи от тъмните ъгли
на Покоя истинската сила?
Кой би казал?
Но Покой незрим
слиза по-могъщ от звуци груби –
най-трагично мълчешком крещим,
най-неистово безмълвно любим.
Най-боли от укор мълчалив,
смазва ни безмълвно отчаяние,
в бездната на тишината – жив –
свети с жарки пламъци гнева ни.
Не клеймят най-гневните слова
по-жестоко от очи студени –
нямат доводите на гнева
силата на тихото презрение.
Прошката в безмълвния ни жест,
мълчаливата ни обич свята,
яростта на немия протест –
в тях е силата на тишината.
Пред олтара светъл в храма строг
на замислената изначалност
паля свещ на тишината-Бог
и мълча в нощта-изповедалня.