Най-силно дрънчи празната тенджера, казва народът. И е прав, както винаги - у нас най-гръмко се говори за всякакви несъществуващи неща – демокрация, просперитет, независимост. Даже празник на независимостта имаме. И го празнуваме утре.
За него ми е думата… За него и за истината около него. А за тая истина, мисля си, не може да се говори и пише иначе, освен с болка. И, според мен, с омерзение.
Хайде да се върнем 104 години назад.
До 22 септември 1908 г. България е под сюзеренитета на Османската империя. Българското княжество е трибутарно. Сиреч няма някакви права.
Какво не сме могли да правим самостоятелно: да избираме княз без санкцията на Портата; нямаме право на посланици, а само на дипломатически агенти в чужбина; не можем да сключваме преки спогодби; не можем да екстернираме чужденци; плащаме данък на Турция.
Не е добре, ще кажете, без независимост.
Ами сега, когато уж сами си избираме “княза”, по-добре ли сме? Като имаме посланици, каква са я свършили? И не са ли това постове за “партийни активисти” с тлъсти заплати? И не плащаме ли данъци под форма на вноски на Европата?
Е, хубаво, не е добре без независимост…
Само дето в годините 1878 – 1908, до обявяването на независимостта, която сега празнуваме, е периодът на най-бурен икономически растеж на България - и никой не го отрича. Зад обявяването на същата тая независимост стои силата на 100 000 победоносни български щика /колко са сега, когато сме независими, стигат ли за една почетна рота?/ България по онова време е в най-добри отношения с всички свои съседи. Днес сме клекнали пред Турция и завиждаме на просперитета й, берем гръцките маслини и слугуваме на гръцките старци, със сърбите се гледаме под вежди, с македонците сме в перманентен конфликт, с румънците се надпреварваме кой да изглежда по-зле пред Запада…
И все пак - независимостта…
Че какво независимостта? Тя трае словом и цифром четири години. Започват войните, националните катастрофи, злиногорчилата на България. Русия опрощава част от турския дълг – ставаме зависими от Русия. /Аз съм русофил, но фактите са упорито нещо/. И още една “придобивка” – получаваме цар. Какво става с оная “чиста и свята република” на Левски? Била, казват, “романтичен стремеж към всеобщо равенство”. И май и днес е все така…
Какво получава народът ни с тази независимост на практика? Големи яйца - променяме международния статут на държавата България. Но ставаме ли независими? Не, разбира се! Защото “независимост” е идеална категория, антипод на друга, също тъй идеална категория – “зависимост”. А реалиите са други, друга е реалността и в нея нещата се намират по средата – всички държави са в нещо зависими една от друга, живеем в свят на все по-дълбоки взаимни обвързаности. И най-независимата днес държава – САЩ – е зависима от икономиката на Китай, който изкупува външния й дълг.
Какво значи това? Значи, че трябва да говорим за свободно избрани зависимости, за зависимости в свой интерес. Какво друго са транспортните коридори, нефтопроводите, енергийните мрежи и източници, пазарите на труда?
Ама може би независимост значи никой да не те експлоатира?
Само дето блестящата кеймбриджка икономистка Джоан Робинсън недвусмислено твърди, че “има само едно нещо, по-лошо от това, да те експлоатират, и то е да не те експлоатират”.
Значи трябва непременно да си част от веригата на взаимните зависимости, на взаимните доставки, да участваш в това разпределение на труда. Както казва Ивайло Дичев “в момента, в който те изключат от тази верига, ставаш гордо независим просяк”.
Е, тогава какво празнуваме сега? Независимост? Но само преди няколко години България доброволно, суверенно и демократично се отказа от своя политически суверенитет /защото икономически въобще не съществува в днешните условия/ в името на принадлежността си към един транснационален политически съюз – Европейския съюз. Кое сега у нас не зависи от решенията на ЕС? Днешното българско общество свързва надеждите си за благоденствие, сигурност и бъдеще с принадлежността си към едно небългарско политическо и икономическо пространство. За каква независимост говорим тогава?
А искахме да правим 22. 09 национален празник. Не че 3 март е по-смислен празник – това пък е един мирен договор, сключен между две империи, при подписването на който не присъства нито един българин. А и от него нищо не следва, защото е ревизиран с Берлинския договор. Но у нас безсмислиците не са една и две. Ето, избирахме национален символ. И какво избрахме – Мадарския конник! Символ, за който не знаем абсолютно нищо.
Единственият самостоятелен държавен акт на България е гласуването на Търновската конституция. Нищо друго! Казвам го с болка. И болката е гарнирана с омерзение. Защото каква е оценката на оня акт, който празнуваме в момента, на същата тая независимост? Ама не от дистанцията на едно столетие, а от съвременниците му? Да разгърнем ли пожълтелите страници? Григор Начович, може би най-начетеният политик на България, пише във в. “Ден” от 10. 10.1908 г. “Всичко добро за българина в Македония се унищожи с един замах.” И добавя: “Аз съм възмутен до дъното на душата си от тия гибелни за народа ни работи на правителството и княза. Последният е болен, ала как да окачествя предателското поведение на демократите?”
Ами както го оценяваме и днеска, бай Начович, като предателство спрямо интересите на народа, като пладнешки грабеж и дива алчност. И още, и още…
Но още по-жесток в оценката си е Славейков. По повод на големия празник, който пълни с “радост” сърцата ни днес, той пише преди 104 години:
“Какъв бе подвиг! Как се свърши!
Свободни роби в нов синджир.
Не сме народ, а живи мърши.
И пак тегло, и пак немир...”
Е, все пак хубаво нещо е независимостта… когато не е по български образец. Когато освен идеална категория е и реалност. Когато прави хората щастливи. И още, и още… Но днес - днес мога да река само с половин уста “честит празник”.
Казано с болка. И с омерзение.