Съшит от стари дрипи,
над могилите
се спуска тънкият воал на здрача.
Дете ли хлипа, кон ли степен цвили,
ветрец ли сух в тревите сухи плаче?
Не знам!
Един задавен стон се свлича
на тъмното по раменете сиви –
на неизказана тъга прилича,
на тиха скръб, на мъка мълчалива...
Тъгата скръб ли е?
Тъгата пари,
загадъчна, неясна като сянка.
Скръбта боли до смърт,
скръбта изгаря,
скръбта е остър зъб на пепелянка.
Или е мъка?
Мъката те смазва,
тежи като скала на раменете.
Ако скръбта е вихър в снежна пазва,
то мъката е буца лед в сърцето.
Печал ли е
– прозрачна, мълчалива –
на тъмнината по плещите голи?
Денят си тръгва сив. Нощта е сива.
Сивеят в здрача старите тополи.
А някъде дете, навярно, хлипа,
или жребец в степта далечна цвили
и неизказана тъга се сипе
– печален дъжд по старите могили –
и вятър сух в тревите сухи плаче.
Или това е просто скръб незрима?
Но се редят по рамото на здрача
невикани от мен печални рими...