Гори над мен на залеза пожара
– и в прекия му смисъл, и в преносния –
и в този огън моят ден изгаря
и слизат облаците буреносни.
И Дунав къдри смуглата си кожа
на вятър северен под острието,
и капят сбръчкани листа под ножа му,
плешиви клони щръкват към небето;
и лъхва студ, и пада тежка влага,
и старата камина тънко свири;
и пряка, и преносна есен ляга
по рамото на голите баири.
И трябва да запаля малък огън,
за да ме топли в идващата вечер,
но нямам жар, и без дърва не мога –
тъмнее вън, гората е далече.
Но зная тъмен лес с чепати стволи,
през клоните луна студена свети,
а клоните чернеят странно голи –
лесът на родословните дървета.
Познавам своето дърво. И зная –
по него вече няма вейки млади.
Дърветата, изсъхнали накрая,
догниват прави или тежко падат.
Дърво ненужно, изсушено, кухо...
На паметта си с острата секира
сека през сълзи гнилото и сухото –
дошло е времето да се умира;
а щом е тъй, да бъде край достоен –
от твоя ствол, от сухите ти клони
да пламне огън бавен и спокоен
и есенната влага да прогони.
Дано ми стигне тялото ти старо,
дано достатъчно от теб да има
и огънят ми с теб да не догаря...
...защото иде зима... Иде зима!