Изпратих брат си – Лятото – далече
и някак странно опустяха дните;
той тръгна, стъпил върху Пътя Млечен,
сред хладната жарава на звездите.
Не взе със себе си прашинка даже –
загърби просто славеите в здрача
и сухите ми скули днес са влажни...
Не са сълзи това – дъждът не плаче.
Сестра ми – Зимата – на прага чука
с парцалената рокля на снежинки.
Аз вече съм приготвил ямурлука –
аз имам най-чудатите роднини.
И зъзне в скута й полето в бяло,
измръзнало до смърт сред снеговете,
небето спуска тюлени воали,
зад облака зъбато слънце свети.
А аз стоя пред портичката ниска
и дланите ми пазят топлината
от онова последно ръкостискане
на брат ми – Лятото.
До ново лято.
А по косата ми снегът белее –
на Зимата – сестра ми – дарът хладен.
Ще трябва дълго да живея с нея.
От запад пада мрак, преваля пладне...
В гърдите ми е есен.
Хладна влага
се стича по набръчканата кожа
и не по дрехите – в душата ляга,
и всеки друг сезон е невъзможен.
Дърветата са голи без листата,
кората им покрива мокра плесен...
Не в мене свири есенният вятър –
самият аз съм есен.
Късна есен...