Душата ми, душата ми изгаря
на залеза на дните ми във здрача;
през листопадни есенни пожари
животът ми неумолимо крачи,
пронизва ме до кост мъглата гъста,
в ръждивата ми кръв се утаява,
а вятър мачка с нервни мокри пръсти
на облаците глината кафява.
Нощта посява сенки сред тревите
и тихо, като укор неизречен,
последен лъч от лятото се скита,
което няма да се върне вече.
И стари спомени – цветя от злато –
разцъфват ярко в късната ми диря,
а на безоката тъга пчелата
сред тях горчивия си мед събира.
Бе камък времето,
скала огромна,
с чело за ураганите открито –
и ето го, додето се опомня,
в ръцете ми на ситен пясък стрито.
А пясъкът се сипе и пилее,
а пясъкът в часовника изтича,
къде е времето пред мен, къде е –
аз още дишам, радвам се, обичам...
Но крача в листопадните пожари
на есента, настъпваща незримо,
и въпреки студа – у мене пари.
А идва зима.
Боже, идва зима!
И до кога?
И до кои предели?
До първа кръв? До сетната тревога?
До късните мъгли? До преспи бели?
До мрак?
Или додето просто мога?
Додето в някой ден съвсем случаен,
на времето в минутата последна
внезапен мокър некролог нетраен
със моите очи не ви погледне.