На П.П.
Мое родно и топло пристанище,
непредаващ ме в бурите бряг,
докога все така ще ме браниш
от душата, не помнеща впряг?
Докога след фалшиви Колхиди
ще прощаваш летежа ми сляп.
И, преглътнал пелинна обида,
ще ме чакаш със огън и хляб?
Аз към чужди земи и морета
безразсъдно издигах платна -
с потрошени компаси докретвах,
с изпокъсан от бурите флаг.
Пак при теб пристан, с вярност на лебед,
аз се втурвах да утеша
от измамните страсти обсебена,
неразумната своя душа.
И ти шепна, при теб оцеляла,
пропиляла и път, и товар:
"Не гаси светлината си бяла,
ти, единствено верен мой фар!"