Най-светло
е в точката крайна
на залеза.
Когато докосвам
отново
ръката ти.
Не че сгъстявам до сиво боите.
Или пълня с вина
вечер
коша на мрака.
Не че сезонът отново е свършил.
И край очите ми,
някак прокълнати,
тичат през дните
вечно намръщени,
вечно изпуснати
нощните влакове…
В нишка по светлото
капе душата.
За сбогом е рано…
И с някакво лято,
завоят до късно
в крилете на птиците
крие по памет
сърцето откраднато.
- - - - -
Оглеждам, което остана от Нея:
- пружина с разглобено някога его;
- една мека усмивка от темпер;
/за нощния профил на самотата/;
- сито за спомени/тъй непотребни…/;
- метална отливка от думата „никога”
/та с нея да пия до късно разделите/;
- две – три захвърлени стъпки на прага ми
/сигурно много е бързало лятото…/
-----
Най- тъмно е малко преди зазоряване.
/Не че сгъстявам до синьо вятъра…/