Звездата
Фантастична миниатюра
Небето е осветено от стотици прожектори. Нарязано, накъсано от разноцветните им светлини. Небето тази нощ сияе. Към него гледаме.
Децата се смеят. Те сочат нагоре, тук-там, показват нещо. Тичат около дърветата, между езерцата, из цялата градина. И бърборят, бърборят без умора.
Из градината сноват чичковци със смешни бели шапки, раздават от количките си сладолед, ей-такива сандвичи и лимонада! Градината е голяма, с много полянки и водоскоци, оградена от светлините, които скачат нагоре, към небето, и заслепяват звездите дори.
- Измисли си желание! – казва майката на своето момиченце и гали косите му.
- Измислих! – отвръща детето.
- А моето желание… - намесва се синеоко момченце – знаете ли какво е то?
Момченцето разказва подробно за своето желание. То се смее. И момиченцето до него също се смее.
И всички деца са щастливи.
През небето ще мине звезда! Те ще извикат силно – пред всички в градинката, пред всички хора – за своята мечта. Още малко, още няколко минути само.
- Когато падне звезда, желанията на хората се изпълняват – важно обяснява момченцето.
- Ще падне звезда! – крещят децата и гласовете им се издигат до самото небе…
Светлините на прожекторите угасват. В тъмнината ясно се открояват звездните гроздове. Слънцата трепкат, мигат… За миг стихват радостните писъци. Но само за миг.
- Звездата! – подемат стотици гласчета.
- Ето я! Ето я! – носи се над градината вик.
Към мен върви угрижен човек.
- Метеорът „Алкор” няма да се вреже в атмосферата! – шепне той на ухото ми.
- Станала е грешка. Метеорът „Алкор” ще мине покрай земята! – говори той. – А децата чакат да падне звезда!... Трябва да се измисли нещо!
Човекът заминава нанякъде. А прожекторите пак опипват небето с разноцветните си очи. Колко голямо е то! Момченца и момиченца тичат из градината…
И за втори път тази вечер угасват светлините на прожекторите. В тишината долитат звукове на орган. Но детският писък, радостните викове заглушават неземната музика.
Те ликуват, те се смеят. И крещят. Крещят с всички сили.
От небето се спуска огнено кълбо. От небето пада звезда! А децата бързат да изкажат своите желания. Те вкупом говорят за мечтите си. Те бърборят, пищят. Те пеят…
И само аз тука зная, че „Алкор” продължава своя път в космоса. В градинката тихо празнуваме. Сред светлините.
Разказът е написан
в периода 1974-75 г.