За да има хора
Фантастична миниатюра
Поточето е малко, със златисто дъно. В пясъка, смешно изкривени под водата, скачат разноцветни камъчета. Поточето върви бавно, бълбука. А слънцето си гледа отгоре и весело се клати.
- Моля ти се разкажи ми за тогава! – казва малкият.
- Нали всичко знаеш.
- Татенце, разкажи ми пак, моля те!
Топло е. Слънцето припича и мързеливо се разхожда по небето. Рекичката тича и се смее, а те са боси и вървят по тревата – много мека, обсипана с капчици роса. Над тях кръжат гълъби.
- Ти обясняваш винаги различно.
Прекосяват поточето и потъват в тунелче зеленина.
- Имаш право! – бащата се отпуска върху окичен с цветя камък. – Трябва всичко да знаеш.
Тогава аз бях малък и живеех в един шумен град. От прозореца на стаята ми улиците се виждаха като черни линии. По земята се движеха върволици автомобили. Машините ръмжаха и се блъскаха. А на улиците винаги беше полумрачно.
Около колите и хората подскачаха кълба мръсен дим, закриваха слънцето. Небето беше черно, високо горе обикаляха облаци. Ние – децата, не играехме навън. Нямаше гори и полянки. След училище се връщах у дома. Дълго гледах през прозореца облаците. Покривите на сградите едва се забелязваха в мрака...
Веднъж в месеца мама, татко и аз пътувахме с вертолет до някой връх в планината... Там... дишахме въздух. Разреден от височината, но чист. После пак слизахме в града. А долу хората сякаш все повече и повече обезумяваха. Тръгваха, нарамили грозни пушкала, и стреляха... Не обичаха животните – когато скачат между дърветата, за миг се ослушват и пак летят покрай храсталаци... Те стреляха и по хора.
От изворчето жадно пие вода сърна, очите й са кафяви, добри.
- Изминаха години. Аз и приятелите ми станахме големи.
Искахме да дишаме с пълни гърди, нали разбираш! Обичахме топлината на вечното слънце. Обичахме лъчите му, бистрите езера и потоци, птиците. Искахме да има цветя. Много цветя, които замайват с уханието си. И трева – мека като косата на фея...
Но появи се Веригата.
Всичко се преобърна. Някак изведнъж плъпнаха отровните газове – над градовете, над океаните, над цялата планета. Изведнъж се издигнаха облаците високо в небето. А после се срутиха върху земята. Удариха я. По-големи, по-черни. Те се сгъстиха, разпростряха, изкривиха се. Надвесиха се като демони над градовете – огромни и уродливи. И стана страшно. Хората търсеха с длани слънцето – слънце нямаше. Небето висеше отровно над тях. Поглъщаше ги, задушаваше ги. Тълпи тичаха по улиците. Плачеха... Прегръщаха се... Те зовяха топлата светлина от мъка, от болка. А небето се извиваше около сградите. С трясък блъскаше земята, издигаше се високо... Хората дори се молеха – трескаво и отчаяно. А небето ги задушаваше. Смазваше ги, зло и безумно. Хората се смееха истерично. Те крещяха към небето. Заплашваха. Обиждаха. Те крещяха към слънцето. А него го нямаше...
Тунелчето се разширява, зеленият свод открива част от блестяща сребриста сграда. Изкачват се.
- Още когато бях малък, мама и татко ми казваха, че слънцето пак ще свети както някога, светлината ще се плъзга игриво по небето и ще ни топли. Аз им вярвах. Ние знаехме, че на север и юг, на изток и запад, по цялата земя ще има сърни и елени, които пият вода, тигри и лъвове, спящи на сянка... И хора. Добри, момчето ми, много добри... Ние вярвахме и искахме да има това, което сега виждаш, но... не под похлупак! Не под похлупак...
- Някога все още можеше да се диша навън – завърши бащата. – Ала Веригата започна тъй ужасно неочаквано! Пък и все по някакъв начин трябваше да платим дългогодишната си глупост и търпение.
Той въздъхна, облече скафандъра и излезе с работната група – да разпръсква, да издухва тъмните облаци.
Разказът е публикуван
във в-к „Средношколско знаме”, бр.16, 21.01.1975 г.
Написан е през 1974 г.