18.12.2012
Преминаване през много тесен улей, тръба, по която пълзях по корем или по гръб и от една стая преминах в друга. Пред една врата говоря с някакъв, нещо като пазач, вратата затворена, мислех, че ще мога да мина оттам, но беше „запечатана”, не беше може би тази врата, която търсех. На някого, може би на същия този, обяснявах за тесния улей-тръба, по която бяхме преминали, казвах че първия път е трудно, но после ще се свикне или нещо подобно. Много ситуации, които не запомних. Очевидно е, че напоследък не успявам да запомня, да направя връзката между сънуваното и активната будна част на мозъка, защо така, престанал съм да тренирам, пуша, това ли е причината, дано да не е резултат на остаряване на мозъка, на практика не успявам достатъчно добре да визуализирам. Ето сега е ясно какво ще рече от предишните години, че съм имал ясни сънища – толкова много визуализирани ситуации, с подробности, когато в определен момент си спомняш за съня си и сякаш виждаш случилото се вътре в себе си, вътре в съзнанието си виждаш различни ситуации с подробности, сякаш си спомняш нещо, което ти се е случило вчера или преди няколко дни. Имах някакъв спомен за този улей, сякаш вече бях минавал по него и сега ми предстоеше отново да го направя. Истината е, че не мога да възпроизведа добре сънуваното през нощта. Не само че не мога да възстановя идея, образ, асоциация за всички сънувани ситуации, пък дори и за някаква сериозна част от тях, но и от това, за което се сещам, не мога да възстановя никакви подробности. Само обща мътна представа за части от една ситуация.
А преди толкова често сънувах татко. Вчера обяснявах на майка, че съм ги сънувал – нея и татко. Може би записах този сън? Дали съм записал? В края на улицата, човекът ме упътва, майка казва че се чуди как съм взел шофьорска книжка, защото явно не се ориентирам добре. Татко е някъде в колата, знам, че е там, не го виждам. Често се явяват проблясъци. И вчера като гледах някакъв филм, последния епизод на „Пепел от рози”, минават през селището и ми се явява проблясък от сън, отдавна, преди много години сънуван сън, в който аз вървя по една улица в някакво селище, къщи вдясно, отивам донякъде, после се връщам назад, дали този сън не съм го описал с повече подробности през предишните години, крайно време е да изчета и да препиша всичко записано. А в момента се явяват смътни проблясъци от други сънища, онези с летенето над покриви и други. Ако изчета всички записки дали няма да бъда заливан от вълни от асоциации. Щом се появяват тези проблясъци, спомените се пазят там вътре.
За евентуалното редактиране: като препрочетох този кратък текст си помислих дали да не редактирам някои изречения. Натрупани думи, неясен словоред. Промених фразата „Ето сега е ясно какво ще рече от предишните години, че съм имал ясни сънища” като я преправих на „Ето сега е ясно какво ще рече, че в предишните години съм имал ясни сънища”. Но след това не ми хареса и върнах предишното изречение. При редакцията се променяше смисълът, поне на мен така ми се струваше. От редактираното изречение излизаше, че в предишните години съм имал ясни сънища, но вече нямам такива, като се създаваше впечатление, че едва ли очаквам в бъдеще отново да имам ясни сънища. Това е погрешно впечатление. Защото с тази фраза искам само да кажа, че многото визуализирани ситуации през предишните години са всъщност ясни сънища, това става ясно като се направи сравнение с моменти като сегашните, в които не успявам да извлека почти нищо от нощния живот на мозъка си, т.е. не успявам да визуализирам почти никакви ситуации и подробности от преживените по време на сън. Но това има смисъл само за сравнение. Въобще не означава, че от утре няма да възстановя предишната способност.
Всъщност, необходимо е повече движение, по-малко притеснения за банални житейски глупости.
(Е, днешното общество ни предлага много възможности за такива притеснения, всеки ден, всяко нещо сякаш така се прави, за да тормози хората, ако може - предварително да ги довърши; никога не съм вярвал в приказката, че човекът е най-страшното и най-жестоко животно на земята, но сега вече съм убеден – няма по-лош звяр от хората, звяр в лошия смисъл на думата. Проблемът е, че животните се съобразяват със своите инстинкти и взимат от природата онова, от което имат нужда. Докато човекът има нещо повече от инстинкти, но това нещо повече е изродено по един много лош път, човекът е ненаситен без да има нужда от това, защото онова нещо повече от инстинкти го тласка, но той се движи в сбърканата посока, в която единствената възможност да продължава напред е да разхвърля и да стъпква други хора около себе си; за да задоволи своите импулси човекът по принцип има само една възможност – да го направи за сметка на други хора около себе си; така е в днешно време, може би така е било и преди, макар че тогава контактът с природата е бил по-силен, тогава човекът е можело да бъде и самодостатъчен, без да се налага да „изяжда” околните, за да продължава да живее; няма по-лош „вампир” от човека, единственият му начин да задоволи желанията си е да смуче кръв и сили от околните, той не знае друг начин, защото сам той не представлява нищо, всички така наречени „силни на деня” сами по себе си не представляват нищо, останали изолирани и сами те ще са пълно нищо; трябва да изплува върху гърба на другите себеподобни, трябва да постигне такава ситуация, при която да получава всичко за сметка на другите, които да използва. На човека не е достатъчен само контактът с природата, при който той да взима това, от което има нужда. Единственият обект и средство, за да задоволи онова, към което го тласка лукавото му съзнание, е да стъпче други хора и да ги използва за целите си - не природата, не животните, не собствен труд и усилия - да стъпи върху другите около себе си и да се носи върху техните гърчещи се тела, същевременно гордо удряйки се по гърдите. Човекът е най-гадното животно на земята защото онова нещо повече от инстинкти, което е постигнал в предните хилядолетия, го кара да иска много повече от необходимото за неговото съществуване, а същевременно единственият начин да постига това „повече” е за сметка на други хора, т.е. да ги накара те да му го осигурят чрез собствената си мъка. Маскира всичко това с хитроумно формулирани политически и философски теории, понятия, наименования на партии, тенденции, течения, модели. Опитва се да оправдае и това, което всъщност прави, да представи за обратното. Всъщност, човешкият възход през хилядолетията е довел до неговото най-голямо падение в днешно време. Колкото повече време минава при този обществен и световен ред, толкова повече падението продължава. Днешната система от ценности е напълно извратена и сбъркана. Омерзен съм. Много ми се иска утрешният ден да ме опровергае. Дали това ще стане?).