В самия край на твоята ръка
навярно е поместен Раят.
Такава мъничка и топла.
Размеква в мене
тишината.
В самия край
на този свят.
В едно лице
по памет.
Минутите ме правят
млад.
Аз пия красотата ти…
Прашинка
е
сърцето ми по теб.
Преминала дъха на вятър.
До тялото на есен
и дете
зимува цяло лято.
А после -
сянка от вина -
страхът ми капе.
Зад ъгъла на този ден,
родил сираче…
В самия край
на твоята ръка…
върху зърно от пясък.
Дъждовна капка
е лицето ми по теб.
Щом кърми памет.
За толкова изгубени неща
по ризата на облак.
Метафората е мъгла.
От капки нощ. И восък.
Сега, когато те открих.
В далечен сън
от вечер.
След вятъра,
преспал във стих –
такава топла, нежна…
В самия край на любовта.
Върху зърно след суховея.
Дъжда от теб ще събера.
Ще пия.
За да оживея…