Във спомен се превръща вече любовта ми.
От бъдещето не очаквам този дар.
Ще забравя, ще бъде празно в паметта ми
и пепел ще покрие тръпнещата жар!
А да се моля, толкова е недостойно!
Презрението ти превръща се във дъжд.
В каруцата за смет отива всичко грозно,
но ти за мен оставаш все един и същ!
Какво неутолимо постоянство само!
О, не за блясък обичта ми тъй струи.
Не исках аз опората на мъжко рамо –
мечтаех любовта ми път да построи!
А дните се менят безсмислени и неми,
животът ни поднася новия си лик.
Отлитат чувствата, мечтите ми големи,
угасва без любов сърдечният светлик.
Когато си отида, тиха, примирена,
ще отнеса един вълнуващ реквием
за любовта изгаряща, несподелена,
която ти отмина горд и заслепен!
(перевод с болгарского Стафидова В.М.)
Остались от любви воспоминанья
И я давно и ничего не жду
Уйдут из памяти надежды и желанья
Развеет словно пепел на ветру.
Просить и унижаться недостойно
Презрение опустится дождём
Скрипит телега мне заупокойно
Но ты остался другом и вождём.
Ничем неутолимо постоянство
И глупо ждать нам, что не говори,
Когда в мужчинах праздное упрямство,
И нету уваженья и любви.
А дни меняются бессмысленны и немы
Жизнь каждый миг являет новый лик
И гаснут и мечты, и хризантемы
Огонь любви вот-вот и догорит.
Когда придёт мне время для ухода
Тебе волнуясь реквием спою
Любовь исходит дымом парохода
Я ничего тебе не объясню.