Перевод отрывка из поэмы "Атавистична изповед пред Днестър"
5.
На полнолуние мое
все воет волчья стая,
и пасти страшные волков
кромсают падающий мрак,
и облака из стрел летят,
меня от смерти прикрывая, –
воззвал чтоб, жалок и разбит,
о милости наш южный враг.
И полнится моя душа
веков далеких гулом:
идущих поступь тяжела –
неистовых, свирепых, злых,
неукротимых, яростных,
безудержных, широкоскулых;
подогнанные ими мчат
по небу облака-орлы.
Мне вопли слышатся во тьме,
жестоких браней звуки,
предсмертных криков немота
и детских всхлипываний страх,
и заклинания, и вой,
и вдов рыдание, и мука,
которая надежды хлеб
замешивает на ветрах.
Людского моря вижу я
приливы и отливы –
пешком, в повозках, на конях
они идут, идут, идут...
Пробиться задние вперед
стараются нетерпеливо,
а первые, колени сбив,
уже бессильные ползут.
На них украдкой из ветвей
взирает солнце, как разбойник,
подстерегающий добычу,
и зноем головы палит,
бежит вприпрыжку за арбой
неугомонный жеребенок,
дорога вьется среди трав,
укрывших наготу земли...
Вращает время предо мной
веков минувших грани,
чуть слышен отдаленный шум
молитв, победных кличей, клятв –
они, завещанные мне,
сюда доносятся ветрами,
в тот час, когда рассветный луч
встречают сонные поля.
Атавистична изповед
пред Днестър
5.
Към мойто пълнолуние
аз чувам – вълци вият
и хищните им челюсти
разкъсват падащия мрак,
и облаци-стрели над мен летят
от смърт да ме прикрият
и, жалък и разбит,
да проси милост южния ни враг;
и слуша моята душа – ухо всемирно –
ясно
тътнежите на вековете
как прииждат диви, зли,
неукротими, яростни,
неудържими, неподвластни
и гонят по небесните площади
облаци-орли;
аз чувам викове
и заклинания, и песни
въздишки старчески преди смъртта
и детски гласове,
вдовишки клетви, вой,
стенания и мъка поднебесна,
която хляба на надеждите
замесва с ветрове;
аз виждам ги – безкрайна върволица:
живи, мъртви,
вървят пеша, върху каруци,
на коне, коне, коне…
Отзад напират най-нетърпеливите
да бъдат първи,
а първите – без сили вече,
тътрят се на колене…
Като крадец,
зад храсталивата мъгла наднича
към мъките им слънцето
и пали буйните глави;
едно жребче, край впряга вързано,
се учи да подтичва…
И пътят вие се като змия
през топлите треви…
Аз виждам ясно този
ням пейзаж на вековете
и търся в него звук отронен,
дума задушевна, плач –
на мене завещани
и изпратени по ветровете
до първите събудени лъчи
под изгревния здрач…