Докоснах те с една изпята песен
и с много непотърсени мечти,
останали от бързащата есен…
Такива, за напред и отпреди.
Те в залези родиха се самички
и търсеха отворена врата…
По нощите до лудост те обичаха
и пареха от гузна самота.
А песента, открадната по изгреви,
звуча до лудост в танц неизживян.
И стихна, като бягащите писъци
на стъпки, не открили своя стан.
И пак валят несбъднатите спомени
и раждат ден… А там, в света ти сив
една любов, отречена и гонена
ти дава куп причини да си жив…