Сергей Есенин
*** Видно, так заведено навеки
Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой
***
Явно, тъй е писано да бъде –
аз на трийсет да се укротя,
като опитен сакат пристъпвам,
здраво за живота се крепя.
Мила, трийсет скоро ще почукат,
за земята жаля всеки ден.
И затуй сърцето ми сънува,
как във розов огън съм горен.
Че блестя, така блестя - изгарям,
не случайно в липовия цвят
смъкнах пръстена на папагала –
знак е туй, че двама ще горят.
Оня пръстен циганка ми сложи.
Аз свалих го, дадох го на теб,
и сега с латерната тъжовна
нито мисля, ни съм в страх обзет.
Във главата ми е блатна яма,
а в сърцето е мъгла и мраз:
ти на други може би си дала
този пръстен с лекомислен смях?
Може би до утрото с целувки
той разпитва те за мене сам,
как поета, смешния и глупав,
си разчувствала да пише с плам.
Е, какво? Ще мине тази рана.
Но да видиш своя край е жал,
че излъган беше хулигана
първи път от злобен папагал.
Юли 1925
***
Явно, тЪй е пИсано да бЪде –
Аз на трИйсет да се укротЯ,
като Опитен сакАт пристЪпвам,
здрАво за живОта се крепЯ.
МИла, трИйсет скОро ще почУкат,
за земЯта жАля всЕки дЕн.
И затУй сърцЕто ми сънУва,
как във рОзов Огън съм горЕн.
Че блестЯ, такА блестЯ - изгАрям,
нЕ случАйно в лИповия цвЯт
смЪкнах прЪстена на папагАла –
знАк е туй, че двАма ще горЯт.
Оня прЪстен цИганка ми слОжи.
Аз свалИх го, дАдох го на тЕб,
и сегА с латЕрната тъжОвна
нито мИсля, ни съм в стрАх обзЕт.
Във глАвата ми е блАтна Яма,
а в сърцЕто е мъглА и мрАз:
ти на дрУги мОже би си дАла
този прЪстен с лекомИслен смЯх?
Може би до Утрото с целУвки
той разпИтва те за мЕне сАм,
как поЕта, смЕшния и глУпав,
си разчУвствала да пИше с плАм.
Е, каквО? Ще мИне тази рАна.
Но да вИдиш своя крАй е жАл,
че излЪган бЕше хулигАна
пЪрви път от злОбен папагАл.
***
Видно, так заведено навеки -
К тридцати годам перебесясь,
Все сильней, прожженные калеки,
С жизнью мы удерживаем связь.
Милая, мне скоро стукнет тридцать,
И земля милей мне с каждым днем.
Оттого и сердцу стало сниться,
Что горю я розовым огнем.
Коль гореть, так уж гореть сгорая,
И недаром в липовую цветь
Вынул я кольцо у попугая -
Знак того, что вместе нам сгореть.
То кольцо надела мне цыганка.
Сняв с руки, я дал его тебе,
И теперь, когда грустит шарманка,
Не могу не думать, не робеть.
В голове болотный бродит омут,
И на сердце изморозь и мгла:
Может быть, кому-нибудь другому
Ты его со смехом отдала?
Может быть, целуясь до рассвета,
Он тебя расспрашивает сам,
Как смешного, глупого поэта
Привела ты к чувственным стихам.
Ну, и что ж! Пройдет и эта рана.
Только горько видеть жизни край.
В первый раз такого хулигана
Обманул проклятый попугай.
Июль 1925