Живеел нявга дракон в дни далечни
в една дълбока пещера в скалите.
Бил стар почти като самата вечност,
от ноздрите му пламъци излитали,
а вдигнел ли се горе в небесата
в безлунни нощи сред звезди уплашени,
светкавици със погледа си мятал.
Светът треперел.
Драконът бил страшен!
С крилете си метял праха небесен,
със нокти разоравал планините
и хората го гледали потресени.
Особено се плашели жените.
И били прави.
Старите предания
разказват, че веднъж на месец в мрака
излизал драконът да се нахрани.
А знае се с какво се храни дракон!
Ламята алчна просто не подбира
– овце, прасета, крави и юници –
но драконът от лакомства разбира:
изяжда най-красивата девица.
Тъй всеки месец хубавица бяла
ридаела навън сред мрака черен,
а в пещерата огнената хала
се готвела със нея да вечеря.
Известно е, че приказки такива
красив завършек носят в свойта пазва –
юнакът идва, всички са щастливи,
добрият в края лошите наказва.
Обаче този път е по-различно...
И не че злият дракон побеждава
юнака във сражение епично –
развръзката съвсем не е такава!
Днес драконът го няма, всеки знае,
но туй не е на храбър воин заслуга,
не остър меч го е сразил накрая...
Историята казва нещо друго.
...Една нощ драконът напразно чакал
поредната нещастна хубавица,
напразно биел с крак, ревял във мрака
и бълвал огън.
Нямало девица!
След месец – също.
Също – след година.
Изчезнали девиците изглежда.
И драконът не в бой – от глад загинал
– без сили, без девици, без надежда...
На тази приказка е друг моралът
/тя е за дядовците, не за внуците/
– наказала е лакомата хала
добрата сексуална революция.