На приятелите, които изпратих…
Да не изсъхва дъното на чашите ви с вино!
Да не заглъхват струните на вашите китари!
Да не тежат над спомена проклетите години!
За песните и за смеха да няма старост!
С дълбоки бръчки времето да не покрива
челата ви!
Косите да не посребряват!
Горещината на сърцата ви да не изстива!
Да няма власт над паметта забравата!...
Не са молитва думите ми,
те са заклинание –
астрална ярост диша в звездни пепелища
и в полунощ избухват хризолитови сияния,
и падащи звезди прогарят диря в нищото.
И като древен жрец на бялата и черната магия
на призрачния кръстопът на времената скрити
стоя, обяздил укротените космични сприи –
повикал съм от бездната на вечността душите ви!
Душите ви!...
Един от вас видях днес на площада.
Но не говорих с него. И сега не мога!
Очите му, лицето – бяха странно млади,
но беше толкоз сам и мълчалив на некролога.
Кога е тръгнал? Как е станало?
Не е възможно
да е заминал, без да се простим пред прага.
Не помни ли, че като мъдър стар безбожник
твърдеше, че дори смъртта от него бяга?
Къде е днес? Разтворен в тишината,
която къпе моя древен град и мие къщите?
В дъжда? В немлъквашия шепот на реката?
Във вятъра ли, дето ме прегръща?
Където и да е – не искам да е минало!
Не позволявам да замлъкне тихата китара!
Да не изсъхва дъното на чашата му с вино!
Да не отнеме песента му сляпа старост!
Заклинам го с най-истинските клетви на човека,
с магията на всички минали години:
Бди навсякъде! Бъди до мен и в мен бъди!
И нека
да не изсъхва дъното на чашата ти с вино!