Пепеляшке, с твойта нежна приказка
май отдавна залезът заспива…
А защо ли в нощните ми стихове
след дванайсет болката е сива?!...
И ми става някак недокоснато,
щом реша да сричам тишината.
Търся се в откраднатите спомени,
приказно мечтая да е лято,
но… за жалост, само в твойта приказка
със сълзите идват чудни феи…
В този свят отдавна няма принцове,
мишките не стават на лакеи.
А онези, дивите желания
си остават толкова далечни.
Ако в сън рисувам чудни замъци,
денем осъзнавам с колко грешки
пак сами си лутаме посоките…
И живеем все от днес за утре.
Синьото небе ни е високо,
а да бъдем други ни е трудно…
Пепеляшке, чудната ти приказка
няма как сега да оживее.
И до лудост някак си е тихо,
щом светът в очите ми немее.