Евгени Алексиев
Двадесет и пет килограма съпричастност
Научно-фантастичен разказ
Беше станал по тъмно, прекоси половината град с въздушния бус и сега минаваше пеша последните няколкостотин метра до портала на фирмата. Трима елегантно облечени младежи вървяха по улицата към него, като се смееха и жестикулираха. Той не успя да се отмести навреме, не очакваше да тръгнат плътно срещу него и те го блъснаха. После се захилиха и отминаха. Единият от тях подхвърли някаква реплика. Едва когато бяха в края на улицата и завиваха, Зенон си даде сметка, че някой е пъхнал нещо във вътрешния му джоб. Той забави крачка и хвърли бегъл поглед наоколо. Трябваше да намери сляпо петно, за да извади бележката и да види съобщението, но такива тук практически нямаше. Във въздуха летяха дронове и снимаха минаващите. Дори в тоалетните на фирмата имаше камери. Ще трябва да изчака вечерта след редовния си сеанс, да се завре някъде вкъщи, където камерите нямат идеален обхват, и да види какво са му пъхнали в джоба. Момчетата навярно са от прословутото Движение за съпротива, за което се чуваше от около година и което тънеше в дълбока конспирация...
Зенон се спря за миг и повдигна ръка, за да може скенерът да регистрира импланта в китката му. Излизаше от работа половин час по-рано, което щеше да му струва допълнително цял килограм съпричастност в категорията средна физическа болка. Докато минаваше през турникета, видеокамерите завъртяха обективи, за да го фокусират. Излизането от работа, както и изработените през деня часове, бяха завинаги запечатани в централния електронен мозък. В личното му досие автоматично беше актуализирана кредитната му сума за пазаруване и сумата дължими часове съпричастност.
Днес беше сглобил стотици камери за наблюдение по конвейера – дейност, която можеше лесно да бъде роботизирана, но нали трябваше да ги държат заети, за да не се разбунтуват. Това бе част от играта. Ако искаш да ядеш, освен да поемаш болка в задължителните часове съпричастност всеки ден, трябва и да работиш, не може да оставаш свободен повече от най-необходимото. Всяко намаляване на работния ден добавяше в електронния му профил съответното количество и време под шлема в съпричастност към физическите несгоди на някой разплут елитар, болките от най-различно естество на някой стар админарх, здравословните проблеми и капризите на разглезеното болно синче на някой плутократ или душевните мъки и проблеми на някоя богата куртизанка.
Излезе от сградата. Времето им бе разграфено. Деветдесет и пет процента от населението са с разграфено време като него. Отвсякъде го фиксираха видеокамери, които изпращаха информация за неговото придвижване в централния електронен мозък. Дублираха информацията с перверзното удоволствие да насаждат усещането, че всички са наблюдавани. По местоположението на импланта в костта на ръката също проследяваха всяка негова крачка и това веднага се фиксираше в досието му.
Този половин час му беше нужен, за да мине през Магазина. По-добре да му начислят допълнителни килограми съпричастност за по-ранно напускане на работното място, отколкото да му прибавят наказателни килограми и часове за закъснение и нарушаване на графика. Дори с една секунда да закъснееше да седне на „електрическия стол”, както той го наричаше, инсталиран в неговия дом, една секунда ако се забави да си сложи шлема и да включи апаратурата, автоматично го включваха в наказателната програма. Наказателната добавка варираше в зависимост от закъснението, но започваше с тройно повече килограми съпричастност, отколкото за половин час по-ранно излизане от работа, при това – в категорията остра физическа болка, втора степен. Макар че… Всичко това май нямаше да има значение, след като тази вечер настъпи определеният момент. Но, от друга страна, ако не успеят… Ако идеята се провали… Ако момчетата от Движението грешат за метода и резултата. И после всичко можеше да им се върне с лихвите солено и пресолено, докато напълно им изкарат душите през електрическите кабели и черепните електроди на „Стола”…
Обикновено според ежедневния си график имаше достатъчно време да вземе въздушен бус и да се прибере вкъщи, като преди това мине през кварталния базар и получи от автоматите нещо за хапване. Според личната му категория, отслужените часове и килограми съпричастност (в зависимост от поетите видове болка или душевни терзания) той получаваше автоматично и ежедневните си кредити за хранителни продукти. Стигаха му за сто грама картофи, петдесет грама моркови, малко парче хляб, понякога дори стотина грама изкуствено месо или двайсет-трийсет грама растително сирене. Той можеше и да мине два-три дена, без да яде, но баща му беше тежко болен и се превиваше вкъщи, трябваше да го храни, за да не го изгуби.
Знаеше, че идването му в Магазина се регистрира в паметта на централния компютър, а в Бюрото за контрасъпротива на админархокрацията веднага се изпращат извадки. Но той също знаеше, че компанията на собствениците плаща тлъсти подкупи и затова ги оставят да продават. Не закачаха и клиентите им, щом са решили да си „вкарват главата в торбата” и могат да платят за покупката. Иначе, отдавна щяха да са ги затворили и изпратили на някоя наказателна планета. Всъщност, търговците бяха в комбина с олигарсите, как иначе щяха да печелят, нали цената на продукта им беше в стотици килограми болка, за поемане по централната система. Дори в рекламата си на Магазина не се криеха, макар и да я правеха чрез листовки по улиците. Не им разрешаваха да се обявят по видеоекраните. Зенон идваше тук за трети път. Напоследък баща му съвсем беше отслабнал, Зенон усещаше, че в определени моменти едва се крепи. Трябваше да направи нещо. Да се опита да го облекчи, преди да настъпи онзи момент.
Зенон не знаеше какво ще се случи тогава. Бяха го обяснили научно на събранието на Движението. След много лутане, обиколки и трикове през нощта, за да избегнат проследяването, малката им група беше транспортирана до мястото на събранието. В бележката, която му бяха пъхнали, беше посочено само началното място, на което се събраха не повече от пет човека. Не правеше впечатление, мястото беше на въздушната гара. Но бусчето, в което небрежно се качиха, се оказа по-специално, в определен момент то се отклони от стандартния маршрут и полетя незнайно накъде в нощта. Имаше и покритие за екраниране на сигналите от имплантите им. Разбира се, това нямаше да им се размине безнаказано, беше въпрос на малко време. Зенон не знаеше как ще реагират в Бюрото. В тази вечер за мнозина щеше да има сведения за изключен сигнал от импланта. Въпрос на време бе да затропат по вратите им или да ги приберат направо от работната маса. Все едно, дано ги изпреварят. Движението беше успяло да се организира съвсем конспиративно. Факт бе, че успяха да проведат подобни големи събрания едновременно в една и съща нощ на много места, бяха подготвили и по един брой приставка за всеки от тях, която да включат към индивидуалните си апаратури в точно определения ден, час, минута и секунда… Това беше резултат от доста добра конспирация и организация, като се има предвид тоталното наблюдение и всеобщият електронен контрол от Бюрото. На събранието бяха заявили, че никой от тях няма да пострада фатално, макар че за всекиго има известен риск, зависи от състоянието на нервната система. Но масовото им участие беше необходимо, трябваше да се натрупа критическата маса, иначе нямаше да има ефект. А и нямаше как да се определи на кого от тях как би се отразило; важното бе, че системата ще бъде срината. „По-добре да ми изтрият мозъка, отколкото да продължаваме така...” – каза си Зенон. Но това щеше да стане по-късно вечерта, а преди това той искаше да се погрижи за баща си.
– Номер? – промърмори човекът зад щанда.
– XZ1534MB19987p15v9x10… – Зенон изрецитира номера си, макар че служителят от Магазина вече имаше данните му на екрана си, камерите на Магазина го бяха заснели още преди влизането му и централната електронна система бе идентифицирала автоматично самоличността му по специфичните особености на лицето, ретината, фигурата, походката. Датчиците към камерите сканираха автоматично и импланта в ръката му, така че данните веднага се съпоставяха.
– Номер XZ… – процеди чиновникът-продавач и на свой ред започна да рецитира дългия му номер. – Идва за трети път... – говореше за него, сякаш се отнася за някакво трето лице. – Предоставена му е Приставка за домашна употреба на съпричастност. Досега е закупил… първия път на дата… – взираше се в екрана и бърбореше под носа си: – съответно първия път четири килограма съпричастност, а втория път три килограма и половина съпричастност в категории отнемане на физическа болка… два килограма… отдаване на жизнени сили… два килограма… отнемане на болка… един килограм… отдаване на сили… един килограм… отнемане на безпокойство... половин килограм… отдаване на собствен потенциал за усещане на щастие… един килограм… Общо по разценките за съответните категории – с договорена цена от 900 килограма съпричастност за централно отдаване, от които 300 в категорията остра нетърпима болка, 200 в категорията дискомфорт от хронично белодробно или бъбречно заболяване, 200 килограма поемане на душевен дискомфорт, любовни мъки и ревност, 200 – дискомфорт от психически разстройства. Прибавени към персоналния профил и включени към общия баланс на личните задължения и правото на кредит в електронното досие. Общият баланс е… ммм… килограми две хиляди и осемстотин… ежедневно задължение – нараснало от четири задължителни часа на осем задължителни часа сеанс на отдаване по автоматичен диференциран график, определян от централния електронен мозък без предварително известяване на донора…
Зенон престана да го слуша и се загледа в сухата обстановка – бели стени, бели твърди мебели, бяла маса…
– Известно ли е на номер… – служителят отново изрецитира под нос номера му, – че закупуването на нова доза домашна съпричастност ще увеличи задължението му към обществото? Ще бъде увеличена продължителността на ежедневните сеанси и автоматично ще бъдат променени пропорцията и интензивността в категориите за своевременно издължаване със съответното количество съпричастност.
– Да, известно ми е! – отрони Зенон.
– Чудесно! – каза чиновникът, видимо доволен, че е приключил с формалностите. – Можете да закупите произволно количество съпричастност, ние не налагаме ограничения, изплащането на задълженията е проблем само и единствено на клиентите. Разбира се, всеки трябва да има предвид собствените си възможности да поеме… ммм… свободното си от работа време… своята категория и полагащите му се хранителни дажби… въобще всеки преценява. Ние не налагаме ограничения, тук сме търговска организация.
„Така или иначе, от утре вече може би няма да ви има! – помисли си Зенон. – Цялата система няма да я има… или ако се провали начинанието, може би нас няма да ни има, но няма да е същото.” Зенон нямаше представа какво биха направили от Бюрото, ако предвижданията на Движението са погрешни и ако инициативата претърпи провал. Дали щяха да ги заточат на наказателна планета, или щяха да ги изолират в заведения за целодневна принудителна съпричастност… То не че щеше да има особена разлика със сегашното му положение – дълговете му постоянно нарастваха, но знае ли се – винаги можеше да бъде много по-лошо… С други думи, или едното, или другото, но явно нещата няма да продължават като досега, така че…
– Двадесет и пет килограма – отсече Зенон, – десет поемане на остра болка, десет отдаване на жизнена сила и пет килограма предаване на нещастие.
Чиновникът зад белия плот се позамисли, като гледаше екрана. Погледна изпод вежди към Зенон и отново зяпна в екрана:
– Двадесет и пет килограма… на цена… по категории… минимум три хиляди и двеста килограма, общ баланс… дебит… ежедневно задължение…
Чиновникът нещо пресмяташе, а Зенон чакаше търпеливо, виждаше, че вече закъснява за редовния си задължителен сеанс, щяха да му лепнат към дебита няколко наказателни часа остра болка, но скоро всичко това май нямаше да има значение.
– Можем да предложим на номер… следната оферта, като се има предвид, че дебитът съществено ще нарасне, с оглед редовния работен ден и оставащото време, в което за номер… задължително включване в сеанси за отдаване на съпричастност, лимит за ограничаване на времето на сеансите…
След като направи още някакви изчисления, служителят заключи:
– Балансът на задълженията и графикът на тяхното погасяване позволяват закупуването на посоченото количество съпричастност, но ограниченото свободно време ще наложи автоматична промяна в схемата на диференциацията на категориите съпричастност, като по-голямо количество съпричастност бъде погасявано ежедневно за единица време. Системата ще реформира индивидуалната задължителна програма на номер… в полза на поемането на по-голямо количество интензивна остра болка, тежки клинични състояния и тежки психологически и душевни проблеми…
Зенон не го слушаше, времето напредваше, а днес бе и денят на общото действие.
В бялата стена се отвори една врата и в помещението влезе трътлест усмихнат мъж. Той направи знак на служителя-продавач, който чевръсто се измъкна през отворената врата и стената отново придоби първоначалния си безупречно гладък вид. Мъжът се усмихваше на Зенон „от сърце” – с разтегната от ухо до ухо физиономия.
– Любезни господине, виждаме, че сте по-специален клиент, затова бихме искали да Ви осведомим, че компания „Съпричастност в домашен уют” съвсем наскоро разработи един нов продукт, наречен „Съпричастност ултима”. Все още не предлагаме тази категория на всеки клиент поради спецификата на продукта, неговата уникалност и, разбира се, цената… За разлика от досегашния продукт „Съпричастност” в различните категории на поемане и отдаване, новият ни продукт „Съпричастност ултима” предоставя възможност за уникално съпреживяване и душевно сливане, при което донорът изцяло се идентифицира с мисловния, емоционалния и комплексния вътрешен свят на реципиента. Пълно сливане, пълна съпричастност! При това сливане донорът може да прехвърли на реципиента практически неограничено количество от своите сили и емоции и да поеме от него болки и неразположение, колкото самият донор пожелае, като може да преценява на момента… По-точно казано, има пълно балансиране между донор и реципиент.
Трътлестият направи многозначителна пауза и се почеса по плешивото теме. После продължи:
– Положителният ефект върху реципиента продължава цели двадесет и четири часа. Цената е промоционална, защото сега сме в етап на тестване на продукта и го настройваме към различните психотипове, за да бъде след това определена оптималната универсална схема за настройка. Така че ще заплатите само десет хиляди килограма съпричастност в стандартните категории по ето такава примерна схема… остра болка, тежки клинични състояния, депресии… въобще обичайните неща. Тестваме отскоро, до момента не е имало сериозни инциденти; е, имаше два случая на непоносимост, но това си бяха едни твърде изтощени работници… И още нещо много важно – връзката е еднопосочна, донорът се идентифицира с реципиента и изсмуква чрез това сливане неговите болки, слабост и проблеми. При това сливане реципиентът по никакъв начин не може да бъде натоварен с евентуални проблеми на самия донор. Това е страхотно, нали, любезни ми господине! Независимо с какъв капацитет разполага донорът, жизнените сили при сливането текат само по посока на реципиента, а болката преминава само по посока на донора – до пълна загуба на капацитет на донора. Разбира се, донорът трябва да внимава, той има възможност да преценява в хода на сливането и евентуално, ако се налага, да прекъсне процеса…
В приказките на трътлестия прозираха някакви условности, но Зенон нямаше нито настроение, нито време да умува. Според жаргона пълната загуба на капацитет май е нещо като физическа смърт или пълна умствена инвалидност, но Зенон не започна да разпитва.
Той подписа договора, всичко беше пресметнато, договорено, регистрирано и запечатано в личното му електронно досие в централния електронен мозък. Казаха му, че си запазват правото в определен момент да му предложат оферта за ускорено погасяване на части от дълга му чрез евентуално активно донорство за трансплантации – бъбрек, черен дроб, око, ръка, крак… всяка част си имаше определена цена в килограми съпричастност. Трътлестият с мазната усмивка му обясни, че технологията е доста напреднала и напоследък е имало успешни случаи на трансплантация на мозъчна тъкан, особено на онези части от мозъчната кора, които отговарят за конкретни дейности – двигателната, говорната, но също така и на сектори, които функционално са свързани с паметта…
Все пак успя да се прибере навреме. Баща му лежеше в единия ъгъл на жилището им. Дишаше тежко, отдавна вече беше изтощен от непрекъснатите болки.
Как да процедира? След броени минути започваше неговият задължителен сеанс. Трябваше както всеки ден да седне на стола, да сложи шлема, да включи апаратурата и да се потопи в различните кошмарни състояния: режещи болки, остри болки, тъпи болки, отвратителното усещане на болест, усещането на дискомфорт, състояния на неудовлетвореност и всички подобни болки и усещания, които той щеше да приеме в себе си и от които някъде отсреща щяха да бъдат освободени мазните плутократи, админархи, куртизанки и друга паплач. Апаратурата на системата разпределяше болежките и душевните смущения на шепа елитари, които по цял ден се търкаляха в покоите си с шлемове на главите; изпращаше ги на безчетното множество работници, като ги разпределяше на части и по категории в зависимост от личния дебитен профил на съответния работник. Елитарите се заливаха в блаженство, всяка тяхна болка се прехвърляше по системата, а когато състоянието го изискваше, властниците просто взимаха нечий бъбрек, ухо, крак или око и го трансплантираха на елитара. Донорът намаляваше дълга си и получаваше поредната квота в хранителния си кредит.
На събранието на Движението предишния ден бяха определили часа, минутата и секундата за общото действие. И същевременно току-що беше закупил новия продукт „Съпричастност ултима”. Можеше да го изпробва и утре, и в други ден, но след съвместната акция тази вечер какво ли щеше да става утре?
Като начало, ще закъснее за задължителния сеанс; да му слагат каквито искат наказания и лихви, вече става все едно!
Баща му стенеше в единия край на стаята и стоновете му ставаха все по-немощни. Имаше опасност всеки миг да го загуби.
Извади от шкафа приставката от компания „Съпричастност в домашен уют”. „Електрическият му стол” заемаше тържествено половината на жилището им. Всъщност си беше истинско кресло, Бюрото беше монтирало такива в домовете на милионите работници, които заплащаха правото си на живот и на ежедневната дажба картофи и моркови със задължителното отдаване на съпричастност. А редовната работа за хората във фирми и фабрики, сглобяването на камери, дронове, бусове и всякаква друга дейност, която можеше да бъде вършена от киберсистемите, си беше май повече за запазване на дисциплината.
Кресло, закръглен шлем, множество кабели, електроди за ръцете и краката, пулт за включване… Придърпа леглото, на което лежеше баща му, за да стигне дължината на кабелите. Приставката, която бе получил от компания „Съпричастност в домашен уют”, представляваше допълнителен шлем, към който беше свързана една тежка чанта с апаратура, както и код за въвеждане в пулта на „Стола”. Постави шлема на главата на баща си, закрепи електродите към ръцете и към краката му.
– Синко, стига вече, няма смисъл, аз си отивам... – прошепна баща му. – Не се обременявай повече, не се натоварвай с още задължения. Стига толкова! Всичко свърши. Дотук беше. Свали тия глупости от мен!
– Не, татко, нека видим и този път…
– Отивам си, няма смисъл от това вече, бъди благословен и дано да не страдаш толкова занапред, колкото страда досега! Обичам те…
– Потърпи, татко! И аз много те обичам…
От своя страна приставките, които бяха получили по време на събранието, бяха много по-прости. Такива бяха раздали в онзи ден на хиляди работници. Тази приставка трябваше да съедини на определено място към своя „електрически стол”. Останалото беше подготвено от хакерите на Движението, приставката съдържаше чип и код, които щяха да взривят системата и всичко щеше да се преобърне. За да се получи ефектът, в определения час, минута и секунда той трябваше да е вътре в системата в сеанс на задължително отдаване на съпричастност и поемане на страдание.
Но нямаше време повече да чака за прекия сеанс с баща си, усещаше, че положението на баща му вече е критично. Постави таймера на пулта за включване три минути преди уговорения от Движението момент. Докато настъпи определеният миг, щеше да поема в продължение на три минути болките и душевните терзания на някой лигльо. Но дотогава вече щеше да е в контакт с баща си. Дано само от „Съпричастност в домашен уют” не са му пробутали някаква нефункционираща глупост.
Всяка секунда му беше ценна. Шлемът и кабелите на баща му бяха свързани със „Стола”. Постави своя шлем, оголи китките и глезените си и закачи металните пръстени на електродите. Беше вкарал в системата чипа с новия програмен продукт и съответния код, включи апаратурата в куфара, а след това включи и пулта на „Стола” в режим „изчакване”, както го бяха инструктирали.
Усети леко потреперване в съзнанието си.
До уговорения с Движението момент оставаха десет минути. За десет минути се надяваше да влее достатъчно сили на баща си. Не беше наясно дали възможностите на новия продукт са такива, каквито му обясниха в компания „Съпричастност в домашен уют”. Не знаеше дали с тази програма може да помогне на баща си, ако идеята на Движението да срине цялата система на електронните вампири се окажеше успешна. Кое и доколко щеше да се срине? Какво щеше да стане? Вече всичко му се струваше толкова заплетено, пък и толкова безсмислено, че някак си беше загубил интерес. Единственото, което искаше, беше да направи още нещо за баща си, да му се отплати за всичко, което е сторил за него през трудния им живот. Да става каквото ще!
След десет минути хилядите или милионите, които Движението бе успяло да убеди и организира, щяха да са на включен сеанс за отдаване на съпричастност и с активирана приставка, получена от Движението. Приставката в един и същ момент щеше да активира обратен режим. В даден миг апаратурата с манипулирани от хакерите програми щеше да предизвика допълнителна специално индуцирана жестока, нетърпима болка на всеки един от участващите в тази акция. Тази болка щеше да бъде насочена в обратна посока по системата – болка от множеството донори към малцината реципиенти. Учените от Движението бяха прогнозирали, че системата ще бъде тотално срината, а мозъците на болшинството олигарси, плутократи, аристархи, елитари и други подобни – вероятно стопени или изпържени. Прекалено голямо количество болка щеше да се разлее в обратна посока в един миг и да се фокусира в ограничената сфера на реципиентите.
Всички тези мисли преминаха за миг през ума на Зенон, а после се разсипаха. Той вече усещаше как влиза в тялото на баща си, в един кратък миг почувства в пълнота смазващата го физическа слабост, разкъсващите болки в гърдите, в корема, в кръста, тези болки превзеха и обладаха неговото съзнание, в този момент не беше в състояние да мисли за друго. После усети как все повече се приближава до него, до това, което беше той, до това, което винаги си беше представял, че е той, неговият баща. Навлизаше все по-близо… Усещаше как добра негова сила изтича по посока към баща му и влива живот в него…
Те лежаха на леглото, двамата в едно легло. И макар че имаше много нови усещания, сякаш всичко ново беше старо и винаги го е знаел. Виждаше и усещаше различни моменти от живота му. Случки, които е наблюдавал отстрани, когато беше малко момче. Силите им сега бяха изравнени и балансирани, но той усещаше, че общият им капацитет е вече съвсем ограничен. Беше отдал, колкото можеше, изглежда резервите свършваха, нямаше откъде да вземе… Капацитетът намаляваше. Нямаше нужда да си говорят, да разменят думи и изречения, той усещаше физически всяка мисъл на баща си, тя се появяваше като негова собствена мисъл, макар и да разбираше, че е дошла от съзнанието на баща му. Зенон усещаше, че всичко, което самият той мисли и чувства, е достъпно и за баща му. Съзнанието им вече беше общо. Единна същност! Баща му – това беше той!
В „Съпричастност в домашен уют” споменаха, че връзката на отдаването и поемането е еднопосочна, надяваше се баща му да не получи от болката, която го очакваше в системата. В този момент Зенон усещаше пълната им идентичност. И беше съвсем наясно какво се случва. Силите му бяха прехвърлени към болния му баща, а бащините болки бяха изтекли в неговото тяло. Зенон нямаше възприятие за собственото си тяло. Двете им същности бяха в едно общо цяло. Капацитетът на новото цяло намаляваше все повече и Зенон усещаше това. Но защо ли нямаше желание да се оттегли. Нямаше сили да се отдели. Може би нямаше необходимата воля – не искаше да го изостави...
„Синко, напусни, връщай се! Напускай! Връщай се!”
Десетте минути бяха преминали. Системата се включи в активен режим на сеанс. Безмерна, ужасна болка се завъртя през съществото на Зенон като разкъсващ ураган. Огромна маса от стоварваща се болка, разчупваща костите, разрязваща всяка клетка, разкъсваща го на части и парченца, едно безкрайно отчаяние, един непознат досега ужас от света около тях, който смразяваше дори и болката… Хиляди тонове болка се устремиха по кабелите и излъчвателите на системата обратно към реципиентите… В разтворената под тях пропаст Зенон-баща усети как изтекоха, изтъркаляха се последните капки от общия му жизнен капацитет. Усети как двамата, слети в едно, политнаха надолу в тази безкрайна дълбока черна паст.
Бяха заедно в този полет в чернотата. Там някъде щяха шеметно да се ударят в остри ръбове и да се разбият. Разкъсани.
Един миг – и системата се срина. Но Зенон не почувства този миг...
Черната пропаст под тях беше изчезнала. Те потъваха в дълъг осветен тунел. В светлината в края на тунела ги очакваха бледи искрящи сенки. Когато стигнаха предела, той видя отстрани себе си, а пред себе си – баща си.
Сред искрящото кълбо, в което се сляха, забеляза и осмисли етажи, коридори, тунели, стъпала, обширни зали, градини и необятни простори. Прелитаха през зала с рафтове и книги. Погледна към една от книгите и потъна в разказа на автора – средновековен кораб с мачти, океанът бушува... Дръпна се назад и се върна в полета си през библиотеката.
Отново погледна баща си. Много странно. Това сега не беше неговият болен възрастен баща, който лежеше на леглото в последните часове на живота си. И все пак това беше неговият баща. Но във вида му се съчетаваше всичко, което той беше представлявал през своя живот. Всеки ден, всяка минута, всяка една секунда… Погледна себе си отстрани и не можа веднага да се познае. Не, не, това си беше той, но… Усещаше в себе си всичко, което беше представлявал, помислил, казал, видял, сънувал, почувствал през цялото време от детството си до този момент.
Бяха те. Или може би матриците на всичко, което някога се беше случило с тях, с всеки един атом от тяхната същност. Записвано и запечатвано до момента, в който да приеме притежателя си. Някъде – в някакво скрито измерение на реалността…
– Хайде, синко, да намерим майка ти и малката ти сестричка! Имаме много път да извървим!
Излязоха от библиотеката, всъщност нямаше откъде да излизат, там нямаше стени, нямаше очертания, всичко беше навсякъде и никъде. Пред тях се откриваше безкраен простор с нива, измерения и портали. Ефирно прелитаха светли фигури.
Разказът е публикуван и в
"Литературен свят", брой 49 март 2013 г.,
и в антология "Фантастивал в Европолис" 2018 г.