Николай Гумилёв Заблудившийся трамвай Заблуденият

Красимир Георгиев
„ЗАБЛУДИВШИЙСЯ ТРАМВАЙ”
Николай Степанович Гумилёв (1886-1921 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


ЗАБЛУДЕНИЯТ ТРАМВАЙ

Крачех по улица непозната,
някъде грачеха врани май,
свиреше лютня, гърмяха недрата –
волно летеше към мен трамвай.

Как на стъпалото му аз скочих,
беше загадка дори за мен;
огнена диря след нас се точи
в светлия прилив на странен ден.

Той като буря се втурна към здрача,
в бездна от време се заблуди...
Спрете мотрисата, спрете, водачо,
ватман, обхождаме чужди дни!

Късно е. Може би в друга вселена
ние сме вече, над палми летим,
бродим над Нева, над Нил и Сена,
в мостове три колеса гърмим.

Вози след нас изпитателен поглед,
взрян през стъклото в нашия път,
бедният старец – разбира се, този,
който наскоро загина в Бейрут.

Где съм? Тъй морно е, тъй тревожно
тупка сърцето ми, търси ответ:
„Виждаш ли гара, където ще можем
в Индия дух да откупим с билет?”

Надписи... Буквите кървави стават,
пишат: „Зелено е” – знам, уви,
зеле и лен не предлагат, продават
вместо цвекло само мъртви глави.

В риза червена, с лице като виме
сряза палачът и мойта глава,
тя се търкулна при другите чинно,
падна в сандъка под тях при това.

А до пресечка стои ограда,
сива трева, дом с прозорчета три...
Спрете, водачо, тук спомени страдат,
спрете трамвая и тези игри!

Машенка, тук си живяла и пяла,
моя любима ти тук си била,
где са сега твоят глас, твойто тяло,
как ли, о, как да умреш си могла?

Стенеше в стаята, бе гореща;
плитка напудрил, в двореца гост бях,
с императрицата имах среща,
с теб да се видя след туй не успях.

Доста по-късно разбрах: свободата
чакан светлик е, но тежък товар,
хора и сенки стоят зад вратата
в тоз всепланетен безлик зоопарк.

Вятърът – сладка омръзнала птица,
конник по моста препуска насам –
длани в железни юзди-ръкавици,
святка с копита конят голям.

Крепост вовек православна прославящ,
врязан Исак е над храма свещен,
там ще отслужа молебен за здраве
с Машенка и панихида за мен.

Вечна в сърцето ми мрачна е зима,
трудно се диша, ад е сега...
Машенка моя, не знаех, че има
толкова силни любов и тъга.


Ударения
ЗАБЛУДЕНИЯТ ТРАМВАЙ

Кра́чех по у́лица непозна́та,
ня́къде гра́чеха вра́ни ма́й,
сви́реше лю́тня, гърмя́ха недра́та –
во́лно лете́ше към ме́н трамва́й.

Ка́к на стъпа́лото му аз ско́чих,
бе́ше зага́дка дори́ за ме́н;
о́гнена ди́ря след на́с се то́чи
в све́тлия при́лив на стра́нен де́н.

То́й като бу́ря се вту́рна към здра́ча,
в бе́здна от вре́ме се́ заблуди́...
Спре́те мотри́сата, спре́те, вода́чо,
ва́тман, обхо́ждаме чу́жди дни́!

Къ́сно е. Мо́же би в дру́га вселе́на
ни́е сме ве́че, над па́лми лети́м,
бро́дим над Не́ва, над Ни́л и Се́на,
в мо́стове три́ колеса́ гърми́м.

Во́зи след на́с изпита́телен по́глед,
взря́н през стъкло́то в на́шия пъ́т,
бе́дният ста́рец – разби́ра се, то́зи,
ко́йто наско́ро заги́на в Бейру́т.

Где́ съм? Тъй мо́рно е, тъ́й трево́жно
ту́пка сърце́то ми, тъ́рси отве́т:
„Ви́ждаш ли га́ра, къде́то ште мо́жем
в И́ндия ду́х да отку́пим с биле́т?”

На́дписи... Бу́квите къ́рвави ста́ват,
пи́шат: „Зеле́но е” – зна́м, уви́,
зе́ле и ле́н не предла́гат, прода́ват
вме́сто цвекло́ са́мо мъ́ртви глави́.

В ри́за черве́на, с лице́ като ви́ме
сря́за пала́чът и мо́йта глава́,
тя́ се търку́лна при дру́гите чи́нно,
па́дна в сандъ́ка под тя́х при това́.

А до пресе́чка стои́ огра́да,
си́ва трева́, до́м с прозо́рчета три́...
Спре́те, вода́чо, тук спо́мени стра́дат,
спре́те трамва́я и те́зи игри́!

Ма́шенка, ту́к си живя́ла и пя́ла,
мо́я люби́ма ти ту́к си била́,
где́ са сега́ тво́ят гла́с, тво́йто тя́ло,
ка́к ли, о, ка́к да умре́ш си могла́?

Сте́неше в ста́ята, бе́ горе́шта;
пли́тка напу́дрил, в дворе́ца гост бя́х,
с императри́цата и́мах сре́шта,
с те́б да се ви́дя след ту́й не успя́х.

До́ста по-къ́сно разбра́х: свобода́та
ча́кан светли́к е, но те́жък това́р,
хо́ра и се́нки стоя́т зад врата́та
в то́з всеплане́тен безли́к зоопа́рк.

Вя́търът – сла́дка омръ́знала пти́ца,
ко́нник по мо́ста препу́ска наса́м –
дла́ни в желе́зни юзди́-ръкави́ци,
свя́тка с копи́та ко́нят голя́м.

Кре́пост вове́к правосла́вна просла́вяшт,
вря́зан Иса́к е над хра́ма свеште́н,
та́м ште отслу́жа моле́бен за здра́ве
с Ма́шенка и панихи́да за ме́н.

Ве́чна в сърце́то ми мра́чна е зи́ма,
тру́дно се ди́ша, а́д е сега́...
Ма́шенка мо́я, не зна́ех, че и́ма
то́лкова си́лни любо́в и тъга́.

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Николай Гумилёв
ЗАБЛУДИВШИЙСЯ ТРАМВАЙ

Шел я по улице незнакомой
И вдруг услышал вороний грай,
И звоны лютни, и дальние громы, –
Передо мною летел трамвай.

Как я вскочил на его подножку,
Было загадкою для меня,
В воздухе огненную дорожку
Он оставлял и при свете дня.

Мчался он бурей темной, крылатой,
Он заблудился в бездне времен...
Остановите, вагоновожатый,
Остановите сейчас вагон.

Поздно. Уж мы обогнули стену,
Мы проскочили сквозь рощу пальм,
Через Неву, через Нил и Сену
Мы прогремели по трем мостам.

И, промелькнув у оконной рамы,
Бросил нам вслед пытливый взгляд
Нищий старик, – конечно, тот самый,
Что умер в Бейруте год назад.

Где я? Так томно и так тревожно
Сердце мое стучит в ответ:
„Видишь вокзал, на котором можно
В Индию Духа купить билет?”

Вывеска... кровью налитые буквы
Гласят: „Зеленная”, – знаю, тут
Вместо капусты и вместо брюквы
Мертвые головы продают.

В красной рубашке, с лицом как вымя,
Голову срезал палач и мне,
Она лежала вместе с другими
Здесь, в ящике скользком, на самом дне.

А в переулке забор дощатый,
Дом в три окна и серый газон...
Остановите, вагоновожатый,
Остановите сейчас вагон.

Машенька, ты здесь жила и пела,
Мне, жениху, ковер ткала,
Где же теперь твой голос и тело,
Может ли быть, что ты умерла?

Как ты стонала в своей светлице,
Я же с напудренною косой
Шел представляться Императрице
И не увиделся вновь с тобой.

Понял теперь я: наша свобода –
Только оттуда бьющий свет,
Люди и тени стоят у входа
В зоологический сад планет.

И сразу ветер знакомый и сладкий,
И за мостом летит на меня
Всадника длань в железной перчатке
И два копыта его коня.

Верной твердынею православья
Врезан Исакий в вышине,
Там отслужу молебен о здравье
Машеньки и панихиду по мне.

И всё ж навеки сердце угрюмо,
И трудно дышать, и больно жить...
Машенька, я никогда не думал,
Что можно так любить и грустить.

               1921 г.




---------------
Руският поет и преводач Николай Гумильов (Николай Степанович Гумилёв) е роден на 3 (15) април 1886 г. в Кронщадт. Като един от водещите руски представители на течението акмеизъм в творчеството си поетът често разглежда силният човек, воинът – „Романтические цветы” (1908 г.), „Костер” (1918 г.), „Огненный столп” (1921 г.). Известни са поемата му „Блудный сын” в стихосбирката му „Чужое небо” (1912 г.), книгата „Колчан” (1916 г.), драматичната приказка „Дитя Аллаха” (1917 г.), драматичната поема „Гондла” (1917 г.) и др. На 25 август 1921 г. близо до Петроград Гумильов е разстрелян като участник в контрареволюционен заговор. През 1991 г. делото му е преразгледано в съда и поетът посмъртно е обявен за невинен.