VIII МЕЖДУНАРОДНЫЙ КОНКУРС ПОЭТИЧЕСКИХ ПЕРЕВОДОВ"БОЛГАРСКИЙ ЯЗЫК: МЕСТО И ЗНАЧЕНИЕ В КУЛЬТУРНОМ ПРОСТРАНСТВЕ ЕВРОПЫ"
http://www.stihi.ru/2013/03/29/6707
Есе
Седнала съм с бележника в ръка, в очакване и подготовка за VIII Международен конкурс за поетичен превод "Българският език - място и значение в културното пространство на Европа"
Очакват ме нови задания, нови предизвикателства... Мигове на любов, възторг, вяра, молитвено смирение, протест или скръб... Минути, споделени с моите далечни приятели от Русия, Украйна, Белорусия, Полша, Уругвай, Канада – пъстра палитра от човешки чувства, емоции, вълнения, преживявания, състояния на духа, вдъхновяващи за творчество.А дали наистина са толкова далече?! И какво значат някакви си километри? Имат ли значение разстоянията, когато между нас бликат едни и същи мисли и чувства?! Понякога дори имам усещането, че моят славянски брат е прочел мислите ми и ги е изказал в свой оригинален и неподражаем поетичен стил, а аз говоря едновременно с него, също като в една стара детска игра на думи...
Този Конкурс ни събира в една душа, в едно голямо туптящо, горещо сърце, пълно с искрена обич и отворено за дружбата, за вярата и надеждата, за любовта...
Важно ли е кой какво призово място заема? Може би да, а може би – не?! Та нали най-висшата награда, Гран При е приятелството между нас?! Какво по-голямо богатство от това?! Когато четем резултатите, всеки от нас се вълнува. Вероятно, видял името си сред първите в някоя номинация, изпитва радост и гордост от постиженията си. Но има и още едно чувство – удовлетворението, че положените усилия, трудът, безсънните нощи, не са били напразно, че отнасяйки се отговорно и професионално към превода на стиховете на свой колега, си успял правдиво да предадеш на българските читатели неговите откровения, и така да начертаеш още един път или дори малка криволичеща пътечка към сближаване между хората. „А я ещё не переводчик, я только учусь“, си спомних и перифразирам един от героите във филма "Золушка"(Пепеляшка) И този процес на учене за мен е една голяма радост, едно ново вдъхновение! Тук голяма помощ ми оказва поетът Александър Борисов, на когото съм безкрайно благодарна за доброжелателните и добронамерени напътствия, съвети, корекции...Истинско чудо е нашият общ проект, наречен от него „Болгарский алфавит“ и посветен на Българската азбука, сътворена от Светите равноапостолни братя Кирил и Методий, и завинаги побратимила ни с всички славянски народи. Стиховете от поемата на Александър Борисов са посветени и на моите малки ученици. Тези мои деца не знаят и не разбират руски език. Те никога нищо не са слушали за стихосложение, рима, строфи и т.н. Но какво неописуемо вълнение искри от детските им очички, когато им чета стиховете на два езика и всяко от тях открива себе си в тях!И най-вълнуващото е, че моите малки ученици проявиха интерес и желание да изучават руски език, което за мен е един нов и много приятен училищен ангажимент.Всеки петък ние учим нови думички, четем стиховете на Александър и мечтаем заедно да пътешестваме из необятната руска шир. Та нали от там трябва да започнат любовта и дружбата между хората от различни народи – тя не идва от само себе си, а се възпитава.
Вдъхновението никога не напуска Александър Борисов. Най-новата му поема, посветена на Мария Октябрская – смелата жена-танкист, пред чиято паметна плоча в Смоленск се преклонихме, ме върна в годините на нечуван възход, роден от ентусиазма на съветските хора, които с чест отстояха своето бъдеще в една чудовищна, но велика,Отечествена война…
Понякога ни свързва и човешката скръб и болка по онези, които завинаги напуснаха нашия Конкурс, за да останат неговите вечни лауреати. Често си мисля за Галина Губарева, която живее в сърцата ни с любовта към всеки миг, към всеки ден, с неизмеримата си обич към живота и хората, с която много ми напомня за непоколебимата вяра, че „утре животът ще бъде по-хубав...“ на българския поет Никола Вапцаров... Всеки ден цялото ми семейство се моли за живота и здравето на малката Верочка и това чувство на надежда и упование в силата на нашия Създател и Спасител ни свързва още по-здраво с нашите славянски братя и сестри, които също се молят и с трепет посрещат новините за малкото момиченце. Конкурсът ни превърна в едно задружно семейство, където всеки усеща като свой неотменим човешки дълг грижата за другия, съчувствието към неговите радости и тревоги, беди и скърби...
А нима можехме да отминем безразлични ужаса на Домодедово и Минск, Волгоград, агресията над Южна Осетия, или трагедията над Смоленск, която неотдавна хвърли в траур целия полски народ? Аз обичам Полша. Обичам Варшава, Краков... Детските ми спомени от тези посещения са толкова ярки, сякаш току-що се завръщам от там. Имах щастието да посетя родния дом на моя любим композитор Фридерик Шопен в Желязова вола, да слушам литургия в катедралата,в една от колоните на която е вградено сърцето на гения в изгнание. Така някога по-голямата му сестра Лудвига изпълнява последното, предсмъртно желание на знаменития си брат – ако не може да бъде погребан на родна земя, то поне сърцето му да бъде пренесено в любимата Полша. Успях да почувствам огромната, непресъхваща любов на поколения поляци и на хората от цял свят към него и музиката му. Ето защо всяка топла дума от Дорота в отзивите й за моите стихове, вдъхновени от музиката на Шопен, ме правят особено щастлива и ме изпълват с благодарност.
Бях и в Освиенцим. И колкото пъти изрека това име, усещам миризмата на смърт и изтръпвам от ужас. В навечерието на 9 май 2010г. моите приятели от Руския клуб на съотечествениците в Димитровград ме поканиха на откриването на фотоизложбата „Трагедията на народите“. Влизайки в изложбената зала, преживях отново кошмара, запечатан завинаги в паметта ми, дори бих казала в генетичния ми код, още от посещението ми в Полша. Това стана повод и за написването на моята поема „Картини от една изложба”, която сама успях да преведа на руски език. Как бихме могли да забравим пожарите на Втората световна война, превърнала се във Велика Отечествена за нашите руски братя?! „Забыть не вправе!“ – предупреждава Олга Малцева-Арзиани в своята потресаваща поема. А малките, невинни еврейски деца, стиснали от ужас полите на мама, която се чуди в последния миг преди смъртта кое от тях да спаси?!… Чета стиховете на Светлана Трагоцкая и превеждам, а сълзите ми изригват като вулкан от мъка за Наденка, напуснала абитуриентския си бал, за да замине на фронта, където загива геройски, а от нея остават само една зелена каска и кичур от моминските разкошни руси коси... Обзема ме гордост и вяра, че въпреки коварството и медийните лъжи, Русия ще победи всяко зло, защото е носителка на светли и святи добродетели, които са неизтребими и незаличими в славянската душа. А щом я има Русия, ще я бъде и България! Въпреки всичко! Покъртително „Писмо от Берлин“диктува войникът, останал в последния миг на войната инвалид, безсилен да напише сам, че не може да се върне в Родината сред близките, които го чакат, в стихотворението на Юрий Шмидт. Още по-потресаващо е „Неочакваното писмо” на боец от Чечня ли, от Афганистан ли… когото всички мислят за загинал в една от последните войни на ХХ век. То е предупреждение към съвременните политически интриганти, които продължават да сеят беди и нещастия за всички хора по земята, за да трупат несметните си богатства на гърба на изстрадалото човечество. Наистина нямаме право да забравим всичко това. Стих след стих, живеем с драмата на цели народи и съпреживяваме съдбите на толкова много хора. И докато паметта ни за тях е жива, огънчето на човещината и добродетелта ще продължава да гори в нас. Всички тези преживявания нямаше как да не се излеят в стихове, но думата ми не е за това. Мислите ми са в посока на човешката солидарност,съпричастност, съчувствие, защото това е нашата Божествена същност, съпротивляваща се на безразличието, бездушието, жестокостта, с които се опитват да управляват днес нашия свят, на които дори се опитват да ни „научат“ новите фашисти. Нашият Конкурс е велика битка на всеки от нас поотделно и на всички заедно за отстояване на вечните общочовешки добродетели, той ни прави по-добри, по-чувствителни, а значи и по-човечни и мъдри.
Мечтая си нашият Конкурс да бъде не само по Интернет. А дали не е възможно издаването на Конкурсен алманах с най-доброто, което да е по-достъпно за повече читатели в нашите страни, сборник, който като белия гълъб на мира да благовести любовта между хората. И нека Бог да бди над всички вас, скъпи мои братя и сестри! Моята любов ви прегръща от страниците на бележника ми.
Антонина Димитрова – България