Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой
***
На Мариенгоф
Аз последният селски поет съм,
скромни песните – мост от дъски.
В литургия прощална унесен -
пред брезите, къдящи листи.
А златистият пламък ще тръгне
по снагата на восъчна свещ,
и луната, часовникът дървен,
ще вести мой дванайсети час.
И по пътя, отиващ в полята,
гост железен ще се зададе
и овеса, окъпан в зората,
с черна шепа ще го прибере.
Не са живи в ръцете на чужди,
тези песни за вас не звучат!
Само силни коне ще се вслушват,
за стопанина стар ще тъжат.
А плачът им, от вятър изтръгнат,
панахидния танц ще върти.
Скоро, скоро часовникът дървен
мой дванайсети час ще вести!
1920
***
Аз послЕдният сЕлски поЕт съм,
скрОмни пЕсните – мОст от дъскИ.
В литургИя прощАлна унЕсен -
пред брезИте, къдЯщи листИ.
А златистИят плАмък ще трЪгне
по снагАта на вОсъчна свЕщ,
и лунАта, часОвникът дЪрвен,
ще вестИ мой дванАйсети чАс.
И по пЪтя, отИващ в полЯта,
гост желЕзен ще сЕ зададЕ
и овЕса, окЪпан в зорАта,
с чЕрна шЕпа ще гО приберЕ.
Не са жИви в ръцЕте на чУжди,
тези пЕсни за вАс не звучАт!
Само сИлни конЕ ще се вслУшват,
за стопАнина стАр ще тъжАт.
А плачЪт им, от вЯтър изтрЪгнат,
панахИдния тАнц ще въртИ.
Скоро, скОро часОвникът дЪрвен
мой дванАйсети чАс ще вестИ!
***
Мариенгофу
Я последний поэт деревни,
Скромен в песнях дощатый мост.
За прощальной стою обедней
Кадящих листвой берез.
Догорит золотистым пламенем
Из телесного воска свеча,
И луны часы деревянные
Прохрипят мой двенадцатый час.
На тропу голубого поля
Скоро выйдет железный гость,
Злак овсяный, зарею пролитый,
Соберет его черная горсть.
Не живые, чужие ладони,
Этим песням при вас не жить!
Только будут колосья-кони
О хозяине старом тужить.
Будет ветер сосать их ржанье,
Панихидный справляя пляс.
Скоро, скоро часы деревянные
Прохрипят мой двенадцатый час!
1920