Късно вечер напълно естествено
ме спохожда въпросът познат:
Не забравям ли нещо съществено
в този хукнал нанякъде свят?
Нещо истинско не пропускам ли?
Всичко важно ли съм разбрал
в това дяволско надпрепускане
с нежелан, но банален финал?
Не, въпросът не гони натрапчиво
изповедния отговор прям –
просто чука със човчица врабчова
по душата. И именно там
странен повей раздухва тревогата
и отеква в нощта барабан...
Да, неясен съм, знам, но не мога
да съм прост, за да бъда разбран.
Аз намерих за себе си стария
спорен отговор – спрях насред път.
Стига толкова надпревара!
Да стартира без мене светът!
Аз ще слушам как пада росата
миг преди да се съмне навън,
как в сърцето на тишината
никне синя трева – като сън.
Днес са истински моите сънища
и са грапави моите дни...
Е, възможно е мъничко – мъничко! –
нещо в мен да боли и звъни.
Но уверено и естествено,
като изповед пред света,
казвам: - Аз съм при всичко съществено.
Другото е суета!