Времето вали, вали по мене,
/времето, което не прощава/
трополи в изпъкналите вени,
в гъстата ми кръв се утаява.
Времето прониква като влага
- всяка пора ме предава скрито -
и полека обръчът се стяга,
нощем студенее във гърдите
и набъбва онова далечно,
за което в младостта не знаем...
Аз не искам нищо да е вечно,
нито съжаление на заем.
Но да можех, някак си да можех
през поройната вода да мина,
да не чувствам със сърцето, с кожата
този дъжд проливен от години,
да не чувствам как на люспи пада
тънката кора на същността ми,
как – оголена – душата млада
времето не може да измами...
Пада дъжд.
Край мен валят столетия
и потъвам в глината невидимо
- първо глезените, коленете,
после другото... Водата иде!
От дъжда не мога да се скрия –
има ли за времето преграда?
Вече почнах да разбирам тия,
дето искат да си идат млади...
Хората не гледам във очите
и не искам те да гледат мене
- там личи най-ясно, неприкрито
миналото време утаено.
А вали, и няма край, не спира.
Глината подгизна и подпухна.
Боже мой, ако ще се умира,
да е в летен ден. И да е сухо!