Утре

Валентин Чернев
Едно тревожно неродено “утре” зрее в мене,
и прави невалидни трудните въпроси -
какво са днешните ми дребни огорчения,
когато нови утрото ми носи?

След мен не искам нищо нерешено да остава,
и барометърът на дните ми да сочи “ясно”.
На старите си врагове простих и ги забравих
- знам, утрешните ще са по-опасни!

На младостта ми лавата отдавна е изстинала...
Като безкрайно бъдеще живота виждах вчера
- днес 66 изглеждат кратко минало,
което даже с педя бих измерил...

А още съм в разцвета, ако мога тъй да кажа,
на залеза си и на своето стареене -
защо ще иска утрешният ден да ме накаже,
защо така горчив у мене зрее?

И все по-дълги стават часовете, дните, нощите,
а все по-кратки са проклетите години –
не си се примирил, не си привикнал още,
а скачащото “днес” е вече минало!

И колкото повече залезът се приближава,
и колкото се спуска слънцето по-ниско -
по-дълги сенките на спомените стават,
а аз не искам!

- Младееш, - казват, - имаш малко сняг в косата!
Все тъй за стих и песен е отворено сърцето...
Възможно е, но всяка старост почва от душата –
душата ми е в бръчки, не лицето!

Но все така едно очакване узрява в мене
- неосъзнато, неосмислено, незримо -
дори да носи врагове, проблеми, огорчения,
да има “утре”, Господи!
                Дано да има!