По билото на старата могила крача
в тълпа от облаци, обвили раменете ми;
денят е хладен, мътносив и здрачен
и непрозрачен хоризонт седефен свети.
Сивее полегатото небесно рамо
и ниският му свод се къпе в пяна млечна;
сред сивотата на света белеят само
прозрачни гласове на жерави далечни.
Над мене ситен сух прашец вали незримо
и ме затрупва,
и косата посивява.
Не е дъждец – дъждецът влажни длани има;
ни звезден прах не е, ни сняг – не се стопява.
Това е пепел сива.
Не горят стърнищата,
не пепелят гората яростни пожари –
припуква огън някъде над мене в нищото,
на който миговете минали изгарят.
И пада пепелта на дните ни изтлели,
и сивотата й полека ни превзема;
от нея днес косите ни са посивели –
вали над всички изгоряло време.
И по ръба на старата могила крача,
плещи наметнал с облачните дрипи,
а под подметките ми глухо пука здрачът
и сива пепел над света се сипе.