Живели някога младата царица Любов и нейният цар Небрежен с малката им дъщеричка – очарователната принцеса Дар. Дворецът им бил чудно красив, а около него се пъстреела обширна цветна градина. Всякакви растения имало в нея. Но едно цвете било специално. Наричали го Цветето на любовта. То греело във всичките седем цвята на дъгата и осветявало като малко слънчице цялата градина, а нощем дворецът всяка минута сменял цветовете си – ту ставал златен, ту – огнено червен, ту теменужен… Подарила им чудото феята Добромислица в деня на сватбата им. Това цвете трябвало да бъде отглеждано от четири грижовни ръце – на царицата и на царя – те трябвало заедно да го поливат, да наторяват почвата и да почистват плевелите, за да не загине. Царицата всеки ден отивала при любимото цвете, сипвала му по малко водичка, пеела му своите любими песни, разговаряла с него, но то вехнело ли, вехнело. Липсвали му ръцете на царя. А той все бил зает – занимавал се с държавните дела, ходел с кучетата на лов или с приятелите си се веселял. Един ден царицата му заговорила:
– Мили съпруже, ела да видиш нашето цвете на любовта! То вехне, защото ти си все ангажиран и не идваш да го поливаме заедно. Помниш ли, моята кръстница – феята Добромислица поръча двамата да се грижим за него?!
– Притрябвало ми е твоето цвете! Тези жени нямат ли си друга работа, та ме занимават с женските си измислици? – троснал се сърдито и тръгнал нанякъде сам.
Натъжила се царицата, но що да стори. Продължила сама да се грижи за цветето. Една сутрин станала много рано и побързала да отиде в градината. Някаква невидима сила я теглела нататък. Стигнала тя до цветето и що да види: стъбълцето му било изгнило, листенцата – клюмнали, а от цветовете на дъгата нямало и следа. Сиво и посърнало било цветето на любовта, а значи било вече мъртво. Заплакала царицата, но нищо не можела да направи. В този миг при нея долетяла феята – нейната кръстница и казала:
– Бягай от тук, мила царице. Вземи принцеса Дар и бягайте, защото скоро всичко тук ще се вкамени. И вие ще се вкамените. През девет гори, девет села и девет реки от тук живее зла магьосница, пред която аз съм безсилна. Подарих ви преди години това цвете, за да ви спася от нейното проклятие, но сега, когато вече е мъртво, трябва по-скоро да бягате от тук. Бягайте и в никакъв случай не се обръщайте назад. Дори не си помисляйте за миналото, защото това е вашето спасение. Обърнете ли мислите си и погледа си назад, тя ще ви вкамени завинаги.
– Ами царят? – попитала плахо царицата – все пак той е мой съпруг.
– Цар Небрежен е неин син и знае за проклятието. Той нарочно избягваше да остава у дома, пренебрегваше теб и грижите за вашето малко чудо.Царят е съучастник на майка си в нейните дела. Отдавна подозирах, че така ще се случи. От него трябва час по-скоро да се избавите. Аз ще ви помагам с каквото мога. Хайде, тръгвайте вече, докато не е станало късно!В тази торбичка ще намирате всичко, от което имате нужда.
Потеглили царицата с малкото момиченце на път. Но в бърлогата на злата вещица имало една кристална топка, в която тя можела да види всичко. Съзряла магьосницата бягството на царицата и нейното дете. Разбесувала се, започнала да крои планове как да ги върне обратно и отново да попаднат във властта на нейната черна магия.
Изведнъж момиченцето чуло тихи и тайнствени гласове зад гърба си:
– Принцесо Дар, молим ти се, не ни изоставяй! Къде отиваш? Върни сеееееееее!
Обърнала се назад малката принцеса и в същия миг се вкаменила.
– Ами сега? Какво да правя? Кой път да хващам? – питала се отчаяно Любов.
– Царице, аз съм тук, за да ти помогна. Не забравяй, че в никакъв случай не бива да мислиш за обратен път назад.
– Но какво мога да сторя сега, като загубих детето си? – изплакала царицата.
– Само ти можеш да спасиш дъщеря си. Трябва да откриеш вълшебната градина, където растат цветята на любовта. Но до нея пътят е тежък и пълен с опасности. Ти от нищо не трябва да се страхуваш. Уплашиш ли се, ще я загубиш завинаги. А сега тръгвай. В момента злата магьосница спи и не те вижда. Докато се събуди, ти трябва да преплуваш Морето на човешките беди и неволи. Ако успееш, ще излезеш от нейните владения.
Тръгнала царицата отново, този път съвсем сама. Бързала да стигне чудноватото море, но как ще го преплува, не можела дори да си представи. Та тя не умеела да плува. Но дори и не помисляла да спре да почине, защото знаела, че трябва да спаси дъщеря си от властта на вещицата. И не щеш ли, ето го пред нея Морето на човешките беди и неволи. Там я очаквала малка лодка с две весла, вързана за едно старо дърво.Тъкмо понечила да отвърже лодката, от нея изскочила грамадна жаба с голяма уста и святкащи очи. Царицата за миг трепнала, но помнела, че не бива да изпитва страх.
– Здравей царице Любов! Аз не съм обикновена жаба. Аз съм човешката Жажда. Моля ти се, дай ми вода!
– Но как така си жадна, нали живееш до морето?! Тук има толкова много вода.
– Тази вода за мен е отровна, защото е солена. Дай ми сладка вода, моля те!
Спомнила си царицата, че в торбичката, която получила от кръстницата си, ще намери всичко, от което има нужда. Бръкнала и открила шише с вода. Дала на жабата да пие. Щом утолила жаждата си, жабата казала:
– Благодаря ти, мила жено! Отдавна никой не беше ми дал да пия. Мнозина минаха оттук, но не се намери добър човек да помогне на старата Жажда. Ако имаш нужда от моята помощ, само си спомни за мен и аз веднага ще те намеря, където и да си.
Сбогувала се царицата с жабата, отвързала лодката, хванала здраво веслата и започнала да гребе.
Изневиделица се разразила буря. Една огромна вълна се издигнала, с трясък се сгромолясала върху малката дървена лодка и от нея останали само греди и трески. Стиснала здраво една греда, смелата царица заплувала срещу вълните. Морето прокънтяло с разгневен глас:
– Коя си ти и как смееш да нарушаваш моето спокойствие? Знаеш ли, че никой не е излязъл жив и невредим от водите ми?
– Моля те, море, прости ми, че наруших спокойния ти сън. Но трябва да стигна до другия бряг, за да мога да спася дъщеря си. – отвърнала царицата и разказала накратко своята история.
– Добре, виждам, че си тръгнала за добро. Но няма да ти е лесно. Продължавай пътя си. Недалече от тук има малко островче. Там ще намериш друга лодка, с нея ще можеш да стигнеш до брега. А аз ще помоля Бурята да утихне за няколко часа и да те почака.
Младата жена поблагодарила и заплувала към острова. Стигнала съвсем изтощена от умора, но нямала никакво време да си почива, защото всеки момент вещицата можела да се събуди. Качила се в малката лодка и загребала бързо, а морето изпратило попътен вятър, за да помогне на добрата царица.
Изведнъж пред нея се възправила огромна акула и отворила уста да я налапа заедно с лодката. Но царицата не се уплашила. Тя се досетила, че и акулата не е обикновена. Бръкнала в торбичката и извадила голямо парче месо. Дала го на морския хищник. Щом утолила глада си, огромната риба заговорила с човешки глас:
– Аз съм човешкият Глад. Благодаря ти, че ме нахрани. Мнозина минаха от тук, но не се намери добро сърце като твоето. Ако мога да ти помогна с нещо, само си спомни за мен. И тутакси изчезнала.
Продължила пътя си царица Любов. Още съвсем мъничко оставало до другия бряг. Сушата вече се виждала в далечината. Но препятствията по пътя следвали едно след друго и всяко я забавяло по пътя към целта. Една гигантска медуза изплувала пред нея и заговорила с тъжен глас:
– Здравей, царице! Зная къде си тръгнала и какво търсиш. Разбирам също колко много бързаш. Аз съм най-голямата човешка беда – Самотата. Човекът може дълго и без вода, и без храна, но в самота не се живее. Моля те, поговори си с мен. Поспри се за малко. Ужасно съм тъжна. Мнозина минаха оттук, но никой за минутка не поспря да ме утеши. Като видят гигантска медуза, се страхуват да ме доближат.
Дожаляло на царицата. Нали и тя била толкова дълго самотна, знаела що е туй самота. Останала за мъничко до медузата, изслушала историята ;, утешила я с добри и топли думи. Медузата поблагодарила и обещала при нужда да отвърне на добрината, а после изчезнала сред вълните, сякаш никога не се била появявала. Царицата забелязала, че неусетно доближила другия бряг и още съвсем малко остава до сушата.
Изведнъж се озовала до едно делфинче-бебе, оплетено в рибарска мрежа, което жално писукало, мъчело се да се освободи, но било много слабичко, за да успее. Царицата трябвало да бърза, защото с първите лъчи на слънцето вещицата щяла да се събуди, а до брега имало още няколко часа път. Но доброто майчино сърце не ; позволило да подмине безразлично и да изостави в беда малкото делфинче. Бръкнала в торбичката, извадила остър нож, нарязала мрежите и то заплувало щастливо към майка си. Видяла всичко делфинката. За да се отблагодари за стореното добро, хванала със зъби въжето на лодката и я затеглила бързо към брега. Тъкмо стъпила на сушата, царицата видяла, че слънцето вече изгрява зад близкия хребет. Значи и вещицата трябвало вече да се е събудила. Но нищо повече не можела да стори, защото нямала власт над тези земи. Царицата най-после можела мъничко да си отдъхне от тежкия път през Морето на човешките беди и неволи. Заспала тя върху мекия мъх и сънувала своето вкаменено момиченце. Сепнала се, грабнала торбичката и тръгнала отново. Стигнала до една гора. Никакви животни не се виждали. И птички не пеели. Това била Гората на спомените. Едно старо дърво промълвило сънено:
– Добре дошла, царице. Аз зная накъде си тръгнала. Но трябва да преминеш през моята гора, за да стигнеш вълшебната градина. Ще вървиш само по пътечката с белите камъчета и за нищо на света няма да се отклоняваш от нея. Не се страхувай, тук нищо не те застрашава, освен възможността да се загубиш и луташ дълго-дълго без път и посока в спомените и мъката си.
Тръгнала царицата по пътечката, осеяна с бели камъчета. И колкото по-навътре навлизала, толкова спомените за безгрижното минало я връхлитали и я изпълвали с тъга. Мислела си за царството, където се била родила, за своите родители, за красивото цвете с багрите на дъгата, за малката принцеса Дар, която седяла вкаменена под властта на онази магьосница. И докато вървяла, от ясно сините й като бистри езера очи, закапали сълзи. Те били така горещи, че щом паднели на земята, белите камъчета в миг се превръщали в ярко червени рози, грейнали като малки пламъчета под яркото утринно слънце.
– Тези цветя по-късно ще ми покажат пътя, по който ще се върна при моето момиченце – с радост си помислила царицата.
– Не, мила царице, ти няма да се върнеш там. Щом откриеш вълшебната градина и откъснеш цветето на любовта, дъщеря ти сама ще те намери – чула познатия глас.
– А сега трябва да продължиш пътя си. Виждам, че си уморена, но недалече от тук е царството, където се намира вълшебната градина.
Тръгнала отново. След няколко часа стигнала до приказно красив дворец. Портите не били заключени и тя влязла.Посрещнал я стар, добродушен градинар. Вгледала се тя в лицето му и познала стария си баща. Голяма била радостта на двамата от тази неочаквана среща. Цяла нощ си разказвали премеждията и патилата. Накрая царицата споделила за цветето на любовта и вълшебната градина, която търсела. А баща й рекъл:
– Огледай се, дъще! Виж какви цветя растат в моята градина. Знаеш ли с каква любов съм ги отглеждал и съм те чакал да се върнеш!
Наоколо било пълно с цветя – толкова различни и толкова прекрасни, и всяко греело с багрите на седемцветната дъга. Тя се затичала и искала да откъсне едно цвете, но се сепнала и попитала:
– Татко, а дали царят ще ми разреши да откъсна едно от неговите цветя? Няма ли да те накаже заради мен?
– Не, мила моя! Тук аз съм царят, забрави ли? Можеш да си откъснеш което си искаш цвете, колкото си искаш цветя. Аз не съм като другите царе. Откакто те загубих, моят дом опустя без теб, а аз се превърнах в един самотен и тъжен човек. Знаех, виждах, че не отиваш на добро място, при хора които ще те обичат и ще се грижат за твоето щастие, но тогава не можах да те спра пряко волята ти. Не ми бяха нужни нито богатства, ни царуване. Бях загубил всякаква надежда, че ще те видя някога отново. Най-после ти се завърна! За какво ми е царство сега, когато имам теб?! Ти ще си вече царицата тук, ти ще управляваш и ще се разпореждаш.
Изтичала Любов, откъснала най-красивото цвете и в този миг портата се отворила. На прага застанала принцеса Дар – пораснала, още по-красива от преди. Долетяла и феята Добромислица Тя започнала да разказва как жабата Жажда и акулата Глад от благодарност към майката помогнали на младото момиче да преплува Морето на неволята, как Медузата Самота и делфинката – майка на спасеното от робството на мрежите делфинче, я издърпали до брега.Не забравила да спомене и през какви премеждия преминала смелата царица, за да спаси единственото си дете от властта на злата магьосница. Феята била решила да се откаже вече от своята чудодейна сила и да стане обикновена жена, за да заживее редом с тези добри и щастливи хора. Не се нуждаела повече от своите вълшебства в
Царството, неподвластно на черни магии. А старата вещица вече усещала, че започва да губи от злата си сила. Синът ; така и никога повече не се оженил, защото не намерил толкова добра и наивна девойка, която да го обикне от цялото си сърце, както го обичала Любов, пък и той от своя страна бил напълно неспособен да обича другиго, освен себе си.
Добромислица знаела, че няма по-истинска, по-добра и силна магия от любовта. Не след дълго царството се сдобило с млад и надежден принц – принцеса Дар се омъжила за красив, добър и мъдър царски син, и двамата управлявали дядовото царство. Своето истинско щастие открила и царица Любов. Всички заедно се грижели за вълшебната градина на Любовта. Цветята огрявали всяка сутрин с багрите на дъгата целия дворец. Така било и зиме, и лете, защото за любовта сезони няма. Всички съседи в околността се удивлявали от красотата и очарованието на чудното имение. Портите му винаги били гостоприемно отворени за всеки странник, замръкнал по тези места, той бил посрещан и угощаван като скъп гост. Навред се носела славата на вълшебната градина и нейните щедри стопани. Царица Любов подарявала от сърце на всеки минувач по едно цвете от своя мъничък Рай. И колкото повече раздавала, толкова повече се множали и по-красиви ставали цветята в градината на Любовта.
ЦВЕТОК ЛЮБВИ.
(перевод с болгарского на русский язык Антонины Димитровой. Под редакции Ольги Борисовой))
(СКАЗКА)
Жили-были молодая царица Любовь и царь Разгильдяй со своей маленькой дочькой – принцессой Дар. Вокруг дворца пестрел обширный сад, где выращивали разнообразные растения. Один цветок былнеобычным. Звали его Цветок Любви. Он постоянно менял свои краски и освещал весь дворец цветами радуги:красным, золотым, фиалковым цветом… За ним должны были ухаживать заботливые руки царя и царицы. Каждый день царица ходила в сад, пела цветку своим нежным голосом, говорила ему тёплые слова, но цветок медленно умирал. Ему не хватало любви царя, которого частоне было дома. Он то занимался своими делами, то разгуливал с друзьями или охотился за пределами царства. Загрустила Любовь, но ничего не могла поделать. Царь был неисправим.
Однажды, ранним утром,внезапно проснувшись, всталаЛюбовь и пошла в сад. Какая-то неведомая сила тянула её туда. Посмотрела и увидела, что стало с любимым цветком: ствол прогнил, листья увяли, от весёлых красок радуги – не осталось и следа. Серым и грустным лежал цветок Любви на земле. Он был мёртв. Заплакала царица и услышала её крёстная – фея Добромыслица:
– Уезжайте отсюда немедленно! Собирайтесь и бегите вместе с дочерью! Скоро всё вокруг окаменеет. И вы тоже окаменеете. Недалеко отсюда живёт злая колдунья. Перед ней я бессильна! Вас оберегал только цветок. Но он мёртв. Ни в коем случае не смотрите назад и не думайте о прошлом, только так спасётесь!
– А царь? Всё таки, он мой супруг…
– Царь Разгильдяй является её послушным рабом и помощником в грязных делах. Не жалей о нём. Я вам помогу!. В этой корзинке найдёте всё, что будет вам нужно.
Любовь и Дар пошли пешком по дороге в неизвестность. Маленькой принцессе очень захотелось попрощаться с родным домом и в последний раз посмотреть на любимые цветы. Она обернулась и окаменела. Царица растерялась,не зная что дальше делать.
-Дорогая моя, – сказала Добромыслица,–только ты можешь спасти дочь от чёрной магии ведьмы. Ты должна найти Волшебный сад, где растут цветы Любви. Путь будет тяжёлым и опасным, но ты не должна бояться. Если испугаешься, навсегда потеряешь ребёнка. Сейчас колдунья уснула и спит глубоким сном. Она не видит тебя, но когда проснётся, ты уже должна перейти через Море человеческих бед и несчастий. Если успеешь до первого лучика солнца, то она ничего не сможет с тобой сделать. Царица Любовь отправилась в путь. Она спешила и думала, как же перейти море, если не умеет плавать. Но фея позаботилась обо всём. На берегу Моря её ожидала маленькая деревянная лодочка с веслами, привязанная к дереву Как только царица стала развязывать лодку, выскочила громадная жаба с большим ртом и сверкающими глазами:
– Здравствуй, Любовь! Я человеческая Жажда. Пожалуйста, дай мне водичку, мне очень сильно хочется пить!
– Но, как же так, кругом вода, а ты просишь у меня?
– Дорогая царица, солёная вода для меня -отрава. Мне нужна сладкая вода.
Царица открыла корзинку и достала бутылку воды и подала Жажде.
– Спасибо тебе, ты такая добрая! Многие приходили сюда, но никто не захотел мне помочь. Если тебе нужна будет моя помощь, только вспомни обо мне, и я тебя найду – сказала Жаба и исчезла.
Царица спустила лодку на воду и взялась за весла. Разразилась гроза. Поднялась огромная волна и с треском обрушилась на лодку. От неё остались только доски и щёпки. Схватив большую не доску, смелая женщина поплыла против волны.
– Ты кто такая? – прогремело сердито Море. – Как смеешь нарушать мой покой?
– Прости меня, Море, что разбудила. Мне надо добраться на другой берег, чтобы спасти дочь от злой ведьмы. Пожалуйста, дай мне доплыть!
– Ладно. Вижу, что идёшь с добром. Тебе будет нелегко. Продолжай свой путь. Недалеко отсюда есть маленький островок, там найдешь новую лодку. Я попрошу у Грозы подождать, пока ты не доберёшься до другого берега.
Обессиленная Любовь добралась до лодки, села и начала усердно гребсти веслами. Море помогало ей попутным ветерком. Вдруг перед ней появилась грозная акула, готовая проглотить её вместе с лодкой. Но царица не испугалась и достала из корзинки большой кусок мяса. Дала морскому зверю.
– Я человеческий Голод, – сказала большая рыба. – Спасибо тебе, что накормила меня! Не знаю другого таково доброго и смелого сердца, как ты.Если тебе будет нужна моя помощь, только вспомни обо мне.
И исчезла в воде, как будто никогда и не появлялась. До берега осталось совсем немножко. Вдалеке показалась суша. Но препятствия следовали одно за другим. Гигантская медуза всплыла и заговорила грустным голосом:
– Здравствуй, царица! Знаю я твою беду и знаю, что торопишься. Я самое большое человеческое горе – Одиночество. Человек способен на долгое время продержаться без воды и еды, но в одиночестве очень тяжело жить. Пожалуйста, поговори со мной! Люди пугаются и никто не захотел меня утешить.
Пожалела царица медузу. Она тоже была так долго одинокой. Утешила её добрыми словами. Медуза поблагодарила и пообещала помочь в нужде, если Любовь вспомнит о ней. Царица приблизилась к берегу. Оказавшись на суше, она увидела красивый рассвет. Последним препятствием для царицы оказался большой, густой Лес. Ничто не нарушало его тишину и покой, лишь только одно старое дерево промолвило сонным голосом:
–Добро пожаловать, царица! Я знаю что ищешь. Но ты должна пройти через мой Лес человеческих воспоминаний и печали. Иди только по тропинке с белыми камушками и смотри, не потеряйся в своей горечи по пути…
Мелкие белые камушки указывали ей дорогу. Царица шла и думала о беззаботном прошлом, о родителях, о дочке… Из ясных синих глаз, как из прозрачно чистых горных озёр, закапали слёзы, такие горячие, что белые камушки превращались в алые розы с очаровательным ароматом. Любовь подумала, что они укажут ей обратную дорогу, но тут услышала знакомый голос Добромыслицы:
– Нет, дорогая моя, тебе нельзя возвращаться назад. Не переживай, твоя дочь сама тебе найдёт, как только ты сорвёшь волшебный цветок Любви.
Через несколько часов пути перед царицей заблестел сказочно красивый дворец. Двери были открыты, и она вошла в помещение. У входа её встретил старый добрый садовод. Любовь посмотрела в его лицо и узнала в нем отца. Какая радостная встреча! Долго-долго они делились своими переживаниями и,наконец, царица спросила о Волшебном саде и цветке Любви.
– Смотри, дочька, какие у меня растут цветы! Знаешь с какой любовью я их вырастил и ждал тебя, когда вернёшься?! Можешь выбрать себе какой хочешь и сколько хочешь! Я уже давно не похож на других царей. С тех пор, как я тебя лишился, дворец опустел, и я стал одиноким грустным человеком. Теперь ты вернулась, и я счастлив! Зачем мне царствование, если есть ты у меня?!
Любовь сорвала самый красивый цветок. И вдруг у дверей появилась Дар. Она повзрослела и стала ещё прекрасней, чем была. Прилетела и Крёстная – фея Добромыслица. Она решила отказаться от своей чудной силы волшебства и остаться жить рядышком с этими хорошими людьми. Она знала, что нет магии сильней и красивей, чем магия Любви. Вскоре царство обзавелось молодым и надёжным царём – принцесса Дар вышла замуж за доброго и мудрого парня. Своё настоящее счастье нашла и Любовь. Все вместе, всей дружной семьёй они ухаживали за Волшебным садом Любви. А цветы озаряли сиянием радуги весь дворец и зимой, и летом, так как Любви все времена года подвластны. Соседи удивлялись и восхищались этой красотой. Большие золотые двери дворца гостеприимно встречали каждого гостя.Хозяева показывали Волшебный сад, а на прощание дарили подарок– Цветок Любви. Из-за искренней царской щедрости и благородства цветы в саду всё больше размножались и расли всё краше и пленительнее…