Бих искала да се сбогувам с теб,
без думи и без мисъл;
да те заровя надълбоко -
под пепелта на гузното съзнание -
жив въглен,парещ и трептящ;
под ежедневието
и под страха на битието;
да те заглуша не с шум,
с безмълвие - жив звук -
най-нежния и най-зовящия
в безкрая на вселената...
Ще мога ли?
Със твойта безразлична помощ
и с угризения.Разпъната на кръст,
ще си повтарям "няма смисъл,
не искам да те чакам,
да те виждам",
"не те обичам",
"друг е моят път"!...
Прощавай - нещо в мене шепне.
Кому?
Сбогуване...Със себе си.