Тръгна си!..
Прекрачи прага
и потъна в мрачината.
Не се обръщай!..
След теб затворих
всякакви врати
и ключ за никъде
после не оставих.
И не проридах,
а сълзите ми се скриха
в затуления ъгъл,
а после скришом
забягнаха нанякъде.
и забягнаха нанякъде.
Изгубихме си пътя,
а в тъмното едва ли
без очи и без сърце
ще го намерим пак .
Ледно е в душата ми
и мислите ме режат
с острие на нож,
но не кървя…
Претръпнах от вини
и ненужни болки,
а сега… сама ще продължа.
Ще се превърна във ръце,
които ден и нощ дълго
другите ръце ще търсят.
И в две очи, които
други две ще искат
да съзират,
но не ги откриват.
Без глас,
без вопъл,
и без стон,
бездумна
под лунна сянка
като статуя ще замълча.
Но сърцето
своя път ще търси,
и ще го нарежда,
и ще го изписва,
за да го пресича
с път по- нов
под стооката луна.
Тръгна си…
Не се обръщай!..
И времето със мен
пред прага ми
бързо остави.
Ще те погълне мрачината
със вежди свъсени
и щом дочуеш
крясъка на прилепи,
да знаеш…
Не се обръщай!
Всичко свърши…
Няма изход!
Ти… Върви!
И за мене…
Забрави!