„БЕЛАЯ ГВАРДИЯ”
Александр Павлович Ковалёв (1952-2020 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
БЯЛАТА ГВАРДИЯ
Не вярваме в дяволи, нито в месии,
проблясват пагони, кокарди блестят,
на края на нашта безкрайна Русия
ний знаем, че срутен е пътят назад.
Победа сънуваме в дълги неволи,
години три губим приятели в бой,
години три няма кога да се молим,
години три все на седлата сме, в строй.
В гърба ни прощалните ветрища вият –
днес идва смъртта за последен парад,
години три в гражданска битка се бием,
изсмука ни силите страшният ад.
Картечници пукат и шашки се вадят,
с кръв плащаме пътя през братски кордон,
прощавай, родино, реки и ливади,
прости ни, измъчен от войнствата дом.
Сечеме и колиме живото бързо
и живо месо вече няма по нас,
очите са снайпери, прицели търсят,
изгаснал е разумът в злобната страст.
Без слава е битката – смърт там витае,
блестят напоените щикове с кръв,
не чувстваме болка, пощада не знаем,
въртят остриетата черната стръв.
Към чужди далечни страни в марш вървиме,
изчерпали вяра, без капка запас,
по-силно от рана сърцето боли ни
за нашта родина, отгледала нас.
Обози военното лято изгризва,
зад нас канонада нозете върти
сред таз неизвестност да стигнем до изгрев –
със шепа земя и със кръст на гърди.
В далечни и чужди страни бавно гаснем,
бълнуваме майчица Рус всеки ден;
да помним, че бяхме руснаци и пак сме
руснаци – такива ний с чест да умрем!
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Александр Ковалёв
БЕЛАЯ ГВАРДИЯ
Не верим ни в черта, ни в святость мессии,
Мелькают погоны и роскошь кокард,
На самом краю бесконечной России
Мы знаем, что нет нам дороги назад.
Три года победа нам только лишь снится,
Три года теряем друзей мы в бою,
Три года нам некогда даже молиться,
Три года в седле мы, три года в строю.
Нам в спину прощальные ветры завыли –
Сегодня у смерти последний парад,
Три года нас пули гражданской косили,
И нет уже сил возвратиться в тот ад.
Кипят пулеметы, зазубрились шашки,
Оплатим мы дорого путь за кордон,
Прощай, наша Родина, реки и пашни
Прости нас, войною истерзанный дом.
Мы рубим и колем, и днём, и ночами
И нет уже места живого на нас,
Нас ищут в биноклях, прицелах глазами,
В которых от злобы весь разум погас.
Нет славы средь брани – есть смерть только в поле,
Мелькают испившие крови штыки,
Сегодня пощады не знаем и боли –
И делают черное дело клинки.
Мы рвемся в чужие, далекие страны,
Уже израсходовав веры запас,
Болит наше сердце, болят наши раны,
За Родину в муках родившую нас.
Бросаем обозы военного лета,
От взрывов земля под ногами гудит,
Спешим в неизвестность уйти до рассвета
Лишь с горстью земли и крестом на груди.
Уходим в далекие страны чужие,
Чтоб Родиной бредить сильней с каждым днём,
Чтоб помнить, что русскими есть мы и были,
И чтоб ни случилось, – мы ими умрем!
1991 г.
---------------
Руският поет Александър Ковальов (Александр Павлович Ковалёв) е роден на 12 май 1952 г. в гр. Волчанск, Харковска област. Завършил е висшето командно училище „А. И. Еременко” в Орджоникидзе (1973 г.) и висшата педагогическа академия „В. И. Ленин”, бил е преподавател, началник на катедра и зам.-началник на военното училище във Владикавказ (1993-2004 г.). Полковник, кандидат на историческите науки (1992 г.), професор, заслужил деец на висшето образование на Руската федерация, председател на Съвета към Военно-философското общество при Националната асоциация на офицерите от запаса „Мегапир”, носител на 18 медала. Член е на Съюза на писателите на Русия (2009 г.). Автор е на стихосбирките „Святая Русь нам Богом данная” (2002 г.), „Господь! Храни мою Россию” (2004 г.), „Не умирают наши мамы” (2012 г.) и на книгите с публицистика „Честь имею” и „Служим Отечеству”. Умира на 26 юни 2020 г. в Москва.