Никола Вапцаров
ІСТОРІЯ
Що ти нам припасла, історіє,
за сторінками споловілими? —
Звичайні люди, що в конторі і
що на заводах всіх робили, – ми.
На нивах ми ростили жито,
цибулею ми пахли кислою,
і з усміхом з-під вуса вислого
на долю лаялись сердито.
Чи дяку висловиш нам гойную,
бо щедро ситили ми діями,
бо кров’ю вбитих ти напоєна,
тебе ми повнили стихіями.
Лише осягнеш поверхово, —
всередині порожньо буде,
ніхто не мовить навіть слова
про віковічну драму люду.
Поетів лет захопить слово
про темпи, лозунги, плакати,
непозабутнє ж горе знову
світами піде вшир блукати.
Чи ж це життя, щоб описати?
То не життя — суцільна скрута.
Проллється гноєм, як розтяти,
гірчитиме, немов отрута.
Посеред поля нас народжено,
попід кущами під терновими,
і наші матері знеможено
кусали губи аж до крові.
Як мухи мерли злоповісно ми,
жінки про долю, що поглинула,
плачі вели, плачі ті піснею
над бур’янистим полем линули.
Ми працювали із турботою,
аж мокла нам, було, чуприна,
хапались різної роботи,
робили ми, немов скотина.
Батьки товкмачили відверто:
«Так повелося межи люди...»
Та правили своє ми вперто
і вірили: інакше буде.
Ми йшли рішучо з хати рідної,
борні нас кликало сумління,
де нам здавалась доля гідною,
й ряхтіло райдужне проміння.
В міських каварнях серед тисняви
збиралися ми разом знову,
допізна ждали ми настирливо
з комюніке останніх слово.
Вагались, проте віру втримали!..
А небо висіло уроче,
вогнем жарке повітря линуло...
Не можу більше! І не хочу!..
Про нас в книжках іще писатимуть,
у письменах багатотомних,
страждання наші в них кричатимуть
і прозиратимуть судомно.
До нас не маючи пощади,
життя нас било і ламало,
немов голодне, нице стадо —
що й язики шершаві стали.
І, крадучи у сну хвилини,
свої поезії ми пишем,
від них не аромати линуть —
поезія суворим дише.
Відзнак за муки нам не треба,
не мріємо про наші фото
в книжках, що під правічним небом
вже нагромаджено достоту.
Нехай лише розкажуть щиро
усім на світі людям добрим,
нащадкам і усьому мирові,
що ми боролися хоробро.
(переклад з болгарської — Любов Цай)
***
Оригінал:
Никола Вапцаров
ИСТОРИЯ
Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? —
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.
Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.
Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.
Живот ли бе — да го опишеш?
Живот ли бе — да го разровиш?
Разровиш ли го — ще мирише
и ще горчи като отрова.
По синорите сме се раждали,
на завет някъде до търните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.
Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.
Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.
Мъдруваха бащите в къщи:
«Така било е и ще бъде…»
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.
Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.
О, как се люшкахме в надеждите!…
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен…
Не мога повече! Не искам!…
Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно —
защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.
И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.
За мъката — не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости
на тях — на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.
Източник:
Издание Никола Вапцаров. Съчинения, „Български писател“, С. 1979, под редакцията на Бойка Вапцарова