Никола Вапцаров
СПОГАД
Переклад з болгарської Любові Цай
Він друг був, другар,
надійний другар.
Та... кашляв він сильно –
він був кочегар.
Він кошем вугілля тягав,
і шлак викидав
всю ніч, щоб вогонь не згасав.
Немов бачу очі
того вогняра.
Як жадібно очі вбирали крізь гніт
проміннячка світ,
який випадково
сюди зазирав,
аж надто вже рідко
до нашої клітки.
І спрага нестямна
зростала незламно
усюди,
коли навесні
все тоне в розмаї,
буяє,
а в небі
лунають пташині пісні.
Я знав,
як ті очі молили благали,
як тяжко
страждали вони!
Ті очі хоч крихти пощади прохали –
вони
так чекали весни...
Вона – весна –
прийшла прекрасна:
із сонцем,
із теплом
і квітом.
І дух
фіалкового цвіту
в повітрі відчувався ясно.
А навкруги пітьма,
й тяжіє так
життя несамовито...
Оце
в житті виходить мішанина.
Мотор так вправно працював... Тепер
мов кашель охопив невпинний
і... зжер.
Бува, це сталось
не тому,
що він, напарник мій, помер?
А може, той мотор чекав,
що ось він зараз проковтне
те, що укинула б рука
йому у жерло вогняне
великі брили вугляні.
Не знаю я,
чи так, чи ні.
Але вчувалося мені,
що той мотор питав, однак,
в палахкотінні вогнянім:
«Скажи, а другий де юнак?»
Помер мій друг.
Між тим довкола
весна ясна буяє,
значить.
Птахи у небі креслять кола.
Та він того вже не побачить.
Він був мій друг, другар...
Такий другар!..
Та... кашляв він сильно –
той кочегар.
Він кошем вугілля тягав,
і шлак викидав
всю ніч, щоб вогонь не згасав
***
Оригінал:
Никола Вапцаров
СПОМЕН
Аз имах другар,
добър другар,
но… кашляше лошо.
Той беше огняр —
пренасяше с коша кюмюр,
изхвърляше сгур
дванадесет часа на нощ.
Аз помня очите
на този огняр.
Как жадно поглъщаха тези очи
всички лъчи,
които случайно,
през сажди макар,
се вмъкваха редко
във нашата клетка.
Как бързо се раждаше
трескава жажда
напролет,
когато шумят
листата на двора,
в простора
когато
се стрелкаше ято от птици.
Аз чувствах
как тези зеници се молят,
как страдат,
как тягостно страдат!
Те искаха толкова малка пощада —
до пролет,
до другата пролет…
Тя — пролетта —
дойде прекрасна:
със слънце,
с топъл лъх
и рози.
Далечен,
теменужен дъх
се носеше в небето ясно.
Но вътре беше мрак
и как тежеше
легналата проза…
И тъй,
у нас живота се обърка.
Моторът не работеше добре. —
Започна подозрително да хърка
и… спре.
Не знам защо,
но може би,
защото другият умре.
А може би не е така.
А може би, във своя глад,
моторът чакаше ръка
да хвърли в огнения ад
навреме въглищния пласт.
Да, може би.
Не зная аз.
Но мен се струваше, че той,
в заекващия си брътвеж,
ме питаше с болезнен вой:
«Къде е другия младеж?»
Той — другият — умре.
А ето —
отвън е пролет.
Надалече
се стрелкат птици по небето.
Но той не ще ги види вече.
А бе такъв другар…
Добър другар!…
Но кашляше лошо.
Един огняр.
Пренасяше с коша кюмюр,
изхвърляше сгур
дванадесет часа на нощ.
Източник:
Издание Никола Вапцаров. Съчинения, „Български писател“, С. 1979, под редакцията на Бойка Вапцарова