От нишките
на времето
изплете,
тежката ми ризница
Животе.
През нея
пак прекрасно те усещам,
но като вечер
само съзерцавам,
как тъжно се стопява всеки изгрев
в зениците на залеза на дните.
А ти до мен игриво се протягаш
с момчешката небрежна натрапчивост,
поглеждаш ме невиждащо
и бягаш
тържествен
към безкрайната си живост.
И в ритъма на този свят неравен,
сърцето ми
до болка отмаляло,
копнее
като дънера забравен
за своята корона
натежала.
(перевод с болгарского Стафидова В.М.)
Судьба
Соткала
Мне тяжёлую
Рубаху
И тем прекрасно показала
Я каждый вечер
Это созерцала
Как грустно всё на свете догорало
И как восход готовится на плаху.
А ты ко мне ручонки простираешь
Настойчиво, небрежно и игриво
И так по-детски
Быстро убегаешь
Тебе ещё приличествует живость.
И в рваный ритм, без всякого канона
На сердце боли
Грустно поселились
Мечты мои
Как дерево без кроны
Как мною нелегко
Они носились.