ВРЕМЕТО Е СПРЯЛО
Небето занавива пируети
от висналите облаци по пладне.
Спря слънцето в перчема му да свети.
А някой синевата му открадна.
Напръска по очите му мастило
и с черното в душите го омеси.
А после на мегданското бесило
последния му слънчев лъч обеси…
Той, татко, тъмнината не усети.
Във болната си Пролет си живее.
А мама, уж е все край него, клета,
пък все не стига слънчице за нея.
Ярема мъкнат – Белчо и Сивушка.
Елин Пелин дари им нявга рало.
На Яворов пък лютата градушка
пак шиба, сякаш времето е спряло.
Върви светът. Часовниците тракат.
И слънцето рисува пируети.
А ние още лутаме се в мрака –
от време на отколешни поети.