ПОЕТИЧНА АВТОБИОГРАФИЯ НА
ЕДИН СЕЛЯНИН
От село съм. Там – много отдалече.
От Орешник съм, свито под Сакар.
А дядо ми във детството ми рече:
«Осланяй се на своя си дувар!»
Дувари виждах много аз из къщи
и думите на дядо не разбрах.
Пораснах. И животът се намръщи –
тогава някак всичко проумях.
Не бяха майка, татко „активисти”.
Отличник бях, но влагах много труд.
А някакви, родени за артисти,
ме караха да вярвам, че съм луд.
Те бяха от цвета на обществото,
а аз – от село. Някъде – под тях.
Обичах всички в селото, защото
в самата обич няма капка грях.
И крушата си пада под дървото –
не станах „активист” и атеист.
Предложиха. Не исках. И защото
пред Бога исках тъй – да съм си чист.
Животът ми протече с триста зора
и вече май по-скоро да съм стар.
Сред хилядите крепости и хора
осланям се на моя си дувар.
Тъй пътя си от село не забравям
и селянин съм – даже и в Париж,
и селския си корен не заравям,
че станал съм надменен, току-виж.
107
Езика си по градски не завъртам –
какво ми носи тази суета?
По гробищата често се озъртам –
една за всички тука е пръстта.
Работех сам. И сам си носех кръста.
Зад мене нямах крепостна стена.
Постигнах всичко. Сам. Не вдигнах пръста.
Не казах „аз съм някой, ей ме – на”!
Защото обществото от избрани,
забравило пътечката назад,
от селото тогава се изхрани,
когато суетеше се в друг свят.
А мамините, градските синчета,
безбожни атеисти и насън,
и днес акъл раздават с бакърчета.
Но празни са. Душите им са вън.
Качени на високото стъпало,
измислено от тях. И пак за тях.
Тя, вярата във Бог е в тях заспала.
Прости им, Боже! Те не вършат грях.
Грехът е , Боже, вярвяй, във стените,
които са стояли все зад тях
по пътя, който води към Елита.
Такъв грях, Боже, не е техен грях.
Аз днеска знам – не вярвам в идеали.
В живота си постигам всичко сам.
За други с рози пътя са застлали.
А аз така щастлив съм си и там.
Обичам си го пустото ми село!
И хората с напукани ръце!
Онези там, надутите начело,
се хранят пак от някое селце.