КОГАТО СИ ОТИВА ЛЯТОТО
Кепенците си спуска бавно Лятото.
Но процепът им още ми показва –
в небето му, от птиците изпятото,
как слънцето се скрива в тиха пазва,
смълчана в полуздрача на баирите,
сред косовете – облаци в лозята,
сред тих ветрец, засилил се по дирите
на песен пъдпъдъча, недопята.
Ятата тръгват. Слагат край на Лятото.
И тъжно е. И някак е красиво.
Когато полети със песен ятото,
не значи, че животът си отива.
Защото ще се шарнат пак дюкяните
във есенните багри измечтани.
Ще падне грозде. После шумно в каните
ще кипне вино – песен ще подхване.
Когато си отива бавно Лятото,
животът ни съвсем не си отива.
Превръща се във спомен за познатото,
което ще се върне. По-красиво!